Погледнах навън. Слънцето потъваше бавно зад хоризонта. Всичко беше точно така, както ми бе обещал Крисчън. И отново изпитах същата тръпка на блаженство и забрава, както първия път, когато застанах тук. Дъхът ти спира! Неземна красота!
Крисчън застана до мен и ме прегърна.
- Красива гледка.
- Да. - И когато се обърнах към него, той всъщност гледаше мен. Целуна ме и каза:
- Гледката е божествена. Любимата ми гледка.
- Това значи да си у дома!
- Това означавате вие за мен, госпожо Грей. Обичам те, Ана!
- Обичам те, Крисчън! И винаги ще те обичам!
Тоя пуловер как ме дращи и сърби! И мирише на ново. Всичко е ново. Имам си и нова мама. Тя е лекарка. Има слушалки и мога да си ги слагам в ушите и да си слушам сърцето. Тя е мила и се усмихва. Винаги се усмихва. Зъбите й са малки и бели.
- Искаш ли да ти помогна да украсим елхата, Крисчън?
В стаята с големите дивани има елха. Голяма. Виждал съм такива, ама в магазина. Не вътре, при диваните. В новата ми къща има много дивани. Не е само един. Не е като оня кафявия, дето все лепне.
- Виж.
Новата ми майка ми показва някаква кутия и там има топки. Много красиви искрящи топки.
- Това е украса за елхата.
У-кра-са. У-кра-са.
- А това - казва и вади някаква лента с малки цветчета по нея,
- това са лампички. Първо лампичките - казва и слага пръстите си в косата ми. Аз не мърдам и ме е страх. Обаче харесвам пръстите й в косата ми. Обичам новата си мама. Мирише на хубаво и чисто. И докосва само косата ми.
- Мамо!
Онзи пак вика. Лелиът! Той е много голям и само вика. Все вика. Аз не говоря. Няма ми ги думите. Но имам думи в главата.
- Тук сме, Елиът, във всекидневната.
Той влиза с гръм и трясък. Бил е на училище. Носи рисунка. За новата ми мама. Тя е мама и на Лелиът.
Тя кляка, прегръща го и поглежда рисунката. На нея има къща, и мама, и тати, и един Лелиът, и един Крисчън. Крисчън е много мъничък. Лелиът е голям. И усмивката му е голяма, а Крисчън гледа тъжно.
И тати е тук. Тръгва към мама. Стискам здраво одеялцето си. Той целува новата ми мама и тя не се страхува. Дори се усмихва. Тя също го целува. Стискам одеялцето.
- Здравей, Крисчън - казва тати. Гласът му е дълбок, хубав. И не вика. Той не вика като... Той чете книжки. Чете и на мен. Когато си лягам. Чете ми за едно коте с шапка и за зелени яйца и шунка. Никога не съм виждал зелени яйца. Тати се навежда и става мъничък.
- Какво прави днес?
Показвам му елхата.
- Купили сте елха? Коледна елха?
Казвам да с глава.
- Много е красива. С мама сте избрали хубава елха. Избирането на елха е много отговорна работа.
Той ме потупва по косата и аз замръзвам и стискам здраво одеялцето. Този тати не ме бие.
- Татко, виж ми рисунката. - Лелиът винаги се ядосва, когато тати говори с мен. Когато Лелиът ми е ядосан, аз го бия. После новата ми мама се ядосва. Лелиът никога не ме бие. Страх го е от мен.
Лампичките на елхата са красиви.
- Ела да ти покажа. Кукичката минава през дупчицата и после можеш да я закачиш на дървото. - И мама слага червена у-кра-са на дървото.
- Опитай с тази малката камбанка.
Малката камбанка звънка. Клатя я. Звънка щастливо. Пак я клатя. Мама се усмихва. Голяма усмивка. Специална усмивка за
мен.
- Харесва ли ти камбанката, Крисчън?
Казвам „да“ с глава и пак клатя камбанката, и тя пак звъни весело.
- Имаш такава хубава усмивка, мило дете - казва мама и се пипа по очите. Пак ме гали по косата. - Обичам да те виждам усмихнат. - Ръката й се мести към рамото ми. Не! Дръпвам се назад и стискам одеялцето. Мама изглежда тъжна и после пак щастлива, и пак ме гали по косата.
- Ще закачим ли камбанката на елхата?
Главата ми казва „да“.
- Крисчън, трябва да ми казваш когато си гладен. Можеш да го направиш. Ще хванеш ръката ми, ще ме заведеш в кухнята и ще ми посочиш. - И ми показва пръста си. Нокътят й е бляскав и розов. И е хубав. Но не знам дали новата ми майка е ядосана, или не е. Изял съм си яденето. Макарони и сирене. Много вкусно.