- Кажи ми - продължи да настоява той.
Как можех да му кажа, че мразя Гиа? Презрението ми не беше рационално. А и не исках да се излагам като някоя ревнива съпруга, каквато всъщност бях.
- Нали не си още ядосана заради това, което направих вчера? - въздъхна той и пъхна носа си между гърдите ми.
- Не, гладна съм - казах, напълно наясно, че това ще го разсее и ще спре да ме разпитва.
- Ама защо не казваш?
Сен Пол дьо Ванс беше средновековно укрепено село на върха на най-красивото място, което бях виждала. Вървяхме прегърнати по тесните улички, ръката ми беше напъхана в задния джоб па късите му гащи. Тейлър и Гастон, или може би Филипе (така и не можех да ги различа), вървяха след нас. Минахме през малък площад с много дървета, където трима старци играеха на топчета. Въпреки жегата носеха традиционните си барети. Имаше много туристи, но се чувствах спокойна и на сигурно място, сгушена под рамото на Крисчън. Имаше толкова интересни неща! Малки алейки и улички, дворчета с фонтани с каменни фигури, древни и съвременни статуи и безброй очарователни малки бутици и магазинчета.
Влязохме в първата галерия. Крисчън се загледа разсеяно в изложените еротични фотографии. Понамести леко тъмните си очила. Голи жени в различни пози. Фотографът беше Флоранс Д’Ел.
- Не точно това имах предвид - казах неодобрително. Напомниха ми за кутията му със снимки. Зачудих се дали ги е унищожил.
- И аз така мисля - каза той и ми се усмихна. Хвана ме за ръката и тръгнахме към следващата галерия. Запитах се дали е редно да му позволя да снима и мен така.
Другата изложба беше на художничка, която правеше предимно натюрморти. Плодове, зеленчуци, в много близък план и в ярки цветове.
- Тези ми харесват. - Посочих три картини с чушки. - Напомнят ми когато режеше зеленчуците в моя апартамент. - Засмях се. Устата му се изкриви в опит да прикрие смеха си, но не успя.
- Все си мисля, че тогава се справих доста компетентно. Просто бях малко бавен. Но това е, защото ти ме разсейваше - каза и ме дръпна в прегръдката си. - Къде би ги сложила?
-Кое?
- Картините - попита той, душеше ухото ми. После леко захапа меката част. Слабините ми се свиха от желание.
- В кухнята.
- Хм. Добра идея, госпожо Грей.
Щях да получа удар, като видях цената. Пет хиляди евро на картина. Леле-мале!
- Но те са ужасно скъпи!
- Е, и? - И пак прокара нос по ухото ми. - Свиквай, Ана. - Пусна ме и тръгна бавно към бюрото, зад което стоеше млада жена, облечена в бяло и с виснало до пода чене при вида на Крисчън. Издразних се яко, но реших, че вместо да въртя очи, по-добре да се завъртя и да погледна пак картините. „Пет хиляди евро? Господи!“
Бяхме свършили с обяда, пиехме кафе и почивахме в хотел „Льо Сен Пол“. Гледката от върха спираше дъха. Лозя и слънчогледи, пръснати съвсем произволно сред малки спретнати френски ферми. Денят беше ясен, въздухът - чист, виждахме чак до морето. Там, на хоризонта, то си блещукаше спокойно и мързеливо. Изведнъж, като гръм от ясно небе, Крисчън каза:
- Питаше ме защо връзвам косата ти на плитка. - Гласът му ме уплаши. Изглеждаше... виновен.
-Да.
„По дяволите! По дяволите!“
- Мисля, че оная курва наркоманка ми е разрешавала да си играя с косата й. Не знам дали е сън, или спомен.
Говореше за родната си майка.
Погледна ме. От изражението му не можех да разбера нищо. Сърцето ми скочи в устата. Какво се казва в такива случаи? Какво бе редно да кажа?
- Обичам когато си играеш с косата ми - казах бавно и колебливо.
Той ме погледна несигурно.
- Наистина ли?
- Да. - И това беше самата истина. Грабнах ръката му. - Крисчън, мисля, че си обичал майка си.
Очите му се разшириха. Гледаше ме напрегнато. Не каза нищо обаче.
Дали не бях прекалила? „Кажи нещо, мой мили Петдесет! Моля те!“ Но той не обели и дума, само седеше и ме гледаше със сивите си дълбоки неразгадаеми очи. Изглеждаше изгубен.
- Кажи нещо - прошепнах. Не можех да издържам повече на тежкото мълчание.
Той поклати глава и издиша шумно.
- Да тръгваме. - Освободи се от ръката ми, изправи се, но изражението му остана същото. Дали бях прекрачила в забранената територия? Нямах представа. Сърцето ми се сгърчи. Не знаех дали да кажа нещо, или просто да изчакам. Реших да не се обаждам повече и го последвах чинно.
Бяхме вече на уличката - малка, тясна, настлана с камъни. Той хвана ръката ми.
- Къде искаш да отидем?
„Проговори! И не ми е ядосан. Слава тебе, Боже!“ Въздъхнах облекчено.
- Просто съм щастлива, че ми говориш.
- Знаеш, че не обичам да говоря за тези неща. Край, това е свършено - каза тихо той.