Обърнах се пак към интересното забавно същество на дивана ми.
- Та докъде бяхме стигнали с вас, госпожице Стийл?
- Моля ви, не искам да отнемам от времето ви.
„О, не си познала, малката. Мой ред е! Я да видим какво криеш зад тези големи сини очи“.
- Искам да знам повече за вас. Мисля, че е справедливо, нали? - И когато се облегнах и притиснах устни с пръст, очите й се заковаха върху устата ми и тя мъчително преглътна. Изпитах силно задоволство от факта, че не остана безразлична към чара ми. Даже се забравяше.
- Няма кой знае какво за разказване. - И пак се изчерви. „Притеснявам я с присъствието си. Това е добре!“
- Какво мислите да правите след дипломирането?
- Не съм планирала нищо. Засега искам само да си взема последните изпити. - Сви рамене.
- Имаме много добра програма за стажанти. - „И какво за бога ме накара да кажа тая велика тъпня? Правило номер едно - никога, ама никога не чукай персонала! Спри се, Грей! И ти не я чукаш“.
Изглеждаше доста изненадана. Зъбите й потънаха в устната. Защо това ме възбуждаше толкова много?
- О, ще го имам предвид - каза, позамисли се и добави: - Цо не съм сигурна, че това място е за мен.
„Защо, по дяволите? Какво й е на компанията ми?“
- Защо мислите така? - попитах.
- Очевидно е. Не е ли?
- Не и за мен. - Не знаех как да й отговоря. Хвана ме натясно. После стеснително се пресегна да си вземе касетофона. „Мамка му, тръгва си!“ Прехвърлих наум програмата си за следобед. Нямах нищо, което да не може да почака.
- Искате ли да ви разведа и да ви покажа наоколо?
- Сигурна съм, че сте прекалено зает, господин Грей, а и имам доста път с колата.
- Ще карате обратно до Ванкувър? - Погледнах през прозореца. Пътят беше дълъг, а вече валеше. Не трябваше да кара в такова време, но не можех да й забраня. Не знам защо, но това ме подразни. - Карайте внимателно. - Гласът ми прозвуча по-суро-во, отколкото исках.
Тя започна да прибира касетофона, все така непохватна. Бързаше, бързаше да се махне от офиса ми. Но не разбирах защо. Не исках да си тръгва.
- Записахте ли всичко, което ви трябваше? - Последен опит да удължа разговора и да я задържа още малко.
- Да, благодаря - каза тя тихо.
Отговорът й ме заби директно в земята. Начинът, по който думите прозвучаха от тази уста - и за секунди си представих как тази уста изпълнява всяко мое нареждане и винаги е на мое разположение.
- Благодаря за интервюто, господин Грей.
- Удоволствието беше изцяло мое. - И това беше самата истина, защото от много време никой не бе успял да ми достави някакво удоволствие и да ме забавлява толкова. Но мисълта беше крайно обезпокоителна. Тя стана и протегнах ръка с нетърпение. Не за довиждане, а за да я докосна.
- До нови срещи, госпожице Стийл - казах и тя сложи малката си ръка в моята. Да, исках да чукам това момиче в Стаята с играчките. Да я завържа, да я възбудя, да я гледам как ме желае, как ме чака и как ми вярва. Преглътнах. „Не, тая няма да стане, Грей“.
- Довиждане, господин Грей. - Тя бързо издърпа ръката си. Прекалено бързо.
Не, не можех да я оставя да си иде така. Очевидно искаше да си тръгне. Обзе ме отчаяние - и в същото време вдъхновение. Реших да я изпратя.
- Искам да съм сигурен, че ще успеете да минете през вратата без проблем.
Тя се изчерви като по поръчка.
- Много мило, наистина, господин Грей - озъби се.
„Охо, госпожица Стийл имала зъбки и знаела да хапе!“ Засмях се и тръгнах след нея. И Андреа, и Оливия ме изгледаха шокирани. „Да, да, точно така, изпращам момичето“.
- Имате ли палто? - попитах.
- Сако.
Погледнах остро към Оливия, която на секундата скочи да донесе сакото й. Взех го от ръцете й и с поглед я накарах да седне. Много ме дразнеше това момиче - вечно подскачаше като квачка и ми се мазнеше
Оказах се прав. Сакото й беше от „Уолмарт“. Госпожица Анастейжа Стийл заслужаваше да е по-добре облечена. Докато й държах сакото, докоснах кожата на врата й. Тя застина и пребледня. „Да! Определено й действам!“ Осъзнаването на този факт беше изненадващо удовлетворително. Тръгнахме към асансьора и натиснах копчето. Тя стоеше неспокойна до мен, дори потрепваше.
„О, повярвай ми, мога да те успокоя“.
Вратите се отвориха и тя бързо се мушна в асансьора и се обърна към мен.
- Довиждане, Анастейжа - казах.
- Довиждане, Крисчън - прошепна тя и вратите на асансьора се затвориха, а името ми остана да виси във въздуха. Начинът, по който го каза... прозвуча странно, и някак си съблазнително. И дяволски секси.
„Е, какво беше това?“
Трябваше да знам за нея, да знам повече, да знам всичко.
- Андреа - извиках, докато се прибирах към офиса си. - Намери ми Уелч! Веднага!