„Не, Крисчън, не е!“ Тази мисъл ме натъжи. За първи път се зачудих дали някога ще има край. Той винаги щеше да е Петдесет нюанса. Моят Петдесет нюанса. Дали исках да се промени? Не, не мисля. Исках само да се чувства обичан. Погледнах го крадешком. Един миг да се насладя на красотата му, на помитащия всичко по пътя си чар. И това беше мое. Но не беше само лицето му, прекрасните му фини черти, нито пък тялото му. Не само там бе магията, която ме държеше. Това, което ме влечеше към него така силно, бе всичко зад перфектната му външност. Неговата ранима и ранена душа. Това ме дърпаше и зовеше.
Той ме погледна полуразвеселено, полутревожно, сто процента съблазнително и секси, сгуши ме под рамото си и тръгнахме да си проправяме път през туристите към мястото, където Филипе, или може би Гастон, беше паркирал огромния мерцедес. Мушнах ръка в задния джоб на късите му гащи, щастлива, че не ми е сърдит. Но наистина, кое четиригодишно дете не обича майка си, независимо каква е? Въздъхнах и го прегърнах по-силно. Знаех, че охраната е зад нас, и се зачудих дали са обядвали.
Крисчън спря пред малък бутик за бижута, огледа витрината, след това ме погледна. Хвана дясната ми ръка и прокара палец по избледняващите червени следи от белезниците. Разгледа ги отблизо.
- Не боли - уверих го.
Той извади лявата ми ръка от джоба си и заоглежда и нея. Платиненият часовник „Омега“, който ми беше подарил първата сутрин в Лондон на закуска, прикриваше следите. Гравираният надпис все още ме насълзяваше.
Анастейжа Ти Си Моето Всичко Моята Любов, Моят Живот Крисчън
Въпреки всичко, въпреки всичките си петдесет нюанса моят съпруг можеше да е ужасно романтичен. Погледнах бледите следи от белезниците. Но пък можеше и да е и ужасно жесток. Вярно, само понякога. Той пусна лявата ми ръка, вдигна брадичката ми и ме изгледа внимателно. Очите му бяха разтревожени.
- Не боли - повторих. Той вдигна ръката ми до устните си, обърна я и целуна вените на китката ми.
- Ела - каза и ме поведе в магазина.
- Заповядай - каза Крисчън и отвори кутията, в която бе опакована платинената гривна. Току-що я беше платил. Беше изключителна, толкова деликатна, такъв нежен филигран във формата на абстрактни цветя с малки диаманти в средата на цветчетата. Закопча я около китката ми. Беше широка и покри червените следи. И струваше трийсет хиляди евро! Така поне мислех: не можах да проследя добре разговора с продавачката. Говореха на френски. Никога не бях носила нещо толкова скъпо.
- Ето, така е по-добре - каза той.
- По-добре? - прошепнах и погледнах луминесцентните му сиви очи. Любопитната кльощава продавачка ни гледаше със злоба, завист и ревност и, разбира се, с неодобрение.
- Знаеш защо - каза той колебливо.
- Но аз нямам нужда от това. - Тръснах китката си и гривната хвана следобедната светлина, нахлуваща през прозорците на бутика, и малки закачливи искрящи дъги се издигнаха от диамантите и затанцуваха по стените.
- Аз имам нужда - каза той съвсем искрено.
„Защо? Защо му е необходимо това? Дали се чувства виновен? За какво? Заради охлузените ми китки? Заради майка си? За това, че не ми се доверява изцяло? О, моят Петдесет!“
- Не, Крисчън, нямаш нужда от това. Вече си ми дал толкова много... Това вълшебно сватбено пътешествие - Лондон, Париж, Лазурният бряг... и себе си също. Аз съм едно безкрайно щастливо момиче с много късмет - прошепнах и очите му омекнаха.
- Не, Анастейжа, аз съм късметлията.
- Благодаря ти - казах и се надигнах на пръсти, увих ръце около врата му и го целунах. Не за гривната. Благодарих му за това, че е мой.
Пътувахме в колата. Той беше замислен, мълчалив, гледаше обърнатите към следобедното слънце слънчогледи. Единият от близнаците, май Гастон, караше, а Тейлър седеше до него на предната седалка. Крисчън се беше замислил за нещо. Хванах го за ръката и я стиснах окуражително. Той ме погледна, измъкна ръката си и загали коляното ми. Бях с къса синьо-бяла пола и блуза без ръкави в същото синьо. Той се поколеба и се зачудих дали ръката му ще тръгне надолу или нагоре по крака ми. Напрегнатото приятно очакване под допира на пръстите му учести дишането ми. Какви ли ги мислеше пак? Избра да тръгне надолу. Изведнъж сграбчи крака ми за глезена и го дръпна в скута си. Наложи се да се извъртя и да се обърна с лице към него.
- Искам и другия.
Погледнах нервно към Тейлър и Гастон, но и двамата гледаха напред, в пътя. Сложих и другия си крак в скута му. Съвсем спокойно Крисчън натисна някакво копче измежду десетките на вратата му и матираното стъкло между нас и двамата отпред започна бавно да се плъзга нагоре. След секунди бяхме съвсем сами. Нищо чудно, че бяха предвидили толкова място на задната седалка - за да си размахваш краката.