Той сви устни, повдигна рамене и реших да сменя темата.
- Полицията знае ли за палежа?
- Да - каза сериозно той.
- Добре.
- Ще затегнем охраната.
- Разбирам. - Едва сега забелязах, че е с недосъбути гащи и по тениска. То и аз не бях махнала тениската. Нашата работа - чук-чук, прас-прас, от вратата - за краката. Засмях се.
- Какво? - попита той изненадано.
- Ти.
- Аз ли? Какво ми е?
- Дори не си се съблякъл.
- О. - Той се погледна, после погледна мен и лицето му грейна с ослепителна топла усмивка.
- Е, знаеш, че ми е трудно да те пусна, щом те докопам. Особено когато се смееш като ученичка.
„О, да, гъделичкането! О, да!“ Скокнах върху него, но той веднага разбра подлия ми замисъл и ми стисна здраво китките.
- Не! - каза и това наистина значеше „не“.
Нацупих устни, но прецених, че май наистина му е рано за това.
- Моля те, недей - прошепна той. - Няма да мога да го понеса. Никога не са ме гъделичкали като дете. - Млъкна, а аз отпуснах ръце, за да не се налага да ме стиска.
- Гледах как Карик гъделичкаше Елиът и Мия и изглеждаше толкова забавно... Но аз...
Сложих пръст на устните му.
- Тихо, знам - казах и го целунах нежно. После се свих върху гърдите му.
Познатата болка при мисълта за Крисчън като дете ме прониза за пореден път, дълбоката като океан тъга, в която плуваше сърцето ми, ме удави. Знаех, че бих направила всичко за него. Защото просто го обичах.
Той уви ръка около мен и завря нос в косата ми. Вдиша дълбоко. Другата му ръка галеше нежно гърба ми. Не знам колко дълго сме лежали така. Реших да наруша неловкото мълчание.
- Кой е най-дългият ти период без доктор Флин?
- Две седмици. Защо? Да не би да не можеш да озаптиш желанието си да ме гъделичкаш?
- Не - изсмях се. - Мисля, че той ти помага.
- Трябва да ми помага. Добре му плащам, за да ми помага -изсумтя той. После дръпна нежно косата ми, за да обърна лице към него. Повдигнах глава и очите ми срещнаха втренчения му поглед.
- Да не би да сте загрижена за психическото ми здраве, госпожо Грей? - попита нежно.
- Всяка добра съпруга е загрижена за здравето и доброто на обичния си съпруг, господин Грей.
- Обичния? - прошепна той и думата увисна между нас.
- Много обичан. - Целунах го, а той пак се усмихна срамежливо.
- Искаш ли идем да ядем някъде на брега?
- Искам да ядем там, където ще си най-щастлив.
- Добре. - Усмихна се - На яхтата ще си в безопасност. Благодаря за подаръка. - Взе фотоапарата, протегна ръка напред, обърна обектива към нас и ни снима прегърнати. На снимката сигурно щеше да личи, че сме се гъделичкали, че сме правили секс и че накрая сме си признали толкова много неща.
- Удоволствието е изцяло мое - отвърнах и очите му грейнаха.
Вървяхме сред разкоша на Версай. От пътеводителя разбрах, че е бил построен през осемнайсети век, а преди това е бил обикновена ловна къща. Кралят-слънце го издигнал като изключителен символ на властта, но с края на осемнайсети век идва и краят на монархията.
Най-поразяващата зала беше Залата с огледалата. Ранното следобедно слънце пръскаше светлина през западните прозорци, а тя палеше в сияние огледалата на източната стена и декорът в златни листа и огромните кристални полилеи светеха с топлината на слънцето. Беше изумително.
- Интересно в какво се превръща един мегаломан деспот, изолиран в такъв разкош - казах на Крисчън.
Той ме погледна, после погледна отражението ми в едно от огледалата.
- Какво искате да кажете, госпожо Грей?
- Нищо, само споделям впечатленията си, господин Грей. - И посочих с ръка лукса около нас.
Той се засмя и ме последва до средата на залата. Там спрях и дори не исках да се съвземам от гледката. Прекрасните градини, отразени в огледалата, и прекрасният Крисчън, моят съпруг със смелите бляскави очи, и неговото отражение. И всичко това се връщаше към мен от всяко огледало.
- Бих построил това за теб - прошепна той - само за да видя как косата ти блести под светлината, точно сега, точно в този миг.
- И сложи едно немирно кичурче зад ухото ми. - Изглеждаш като ангел. - Целуна ме под ухото и добави: - Ние, деспотите, правим такива неща за жените, които обичаме.
Изчервих се на комплимента, усмихнах се срамежливо и тръгнах с него през огромната зала.
- За какво мислиш? - попита Крисчън и отпи от вечерното си кафе.
- За Версай.
- Доста претенциозно, нали? Направено да привлича - усмихна се той.
Огледах доста по-семплата обстановка в трапезарията на „Феър Лейди“ и свих устни.
- Не, това не е претенциозно и не е направено да привлича -каза той в своя защита.