- Какво има, Ана? - Той ме погали по бузата и избърса сълзите. Чувах паниката в гласа му.
- Нищо. Глупав кошмар.
Той целуна челото ми и мокрите от сълзи бузи.
- Било е сън, бебчо. Сега си при мен. Ще те пазя.
Изпих с ноздри аромата му, гушнах се в него и се опитах да забравя за загубата и опустошението, които бях преживяла в съня си. Вече знаех, че най-дълбокият ми, най-големият ми страх е да не го загубя.
5.
Размърдах се и инстинктивно заопипвах около себе си, за да се хвана за Крисчън. Исках само да почувствам присъствието му. Нямаше го! Скочих и панически се заоглеждах. Крисчън ме гледаше от малкия фотьойл до леглото. Остави нещо на пода, стана и дойде да легне до мен. Беше с отрязаните джинси и сива тениска.
- Успокой се. Всичко е наред - каза нежно, гальовно, успокоително, все едно говореше на приклещено в ъгъла диво животно. Много внимателно прибра косата от лицето ми и я приглади назад. Успокоих се. Виждах как се бори със себе си да прикрие собствената си тревога, но не успяваше.
- Толкова си притеснена напоследък - каза много сериозно. Очите му бяха широко отворени.
- Добре съм, Крисчън. - Усмихнах се широко. Не исках дори да подозира колко се тревожа заради палежа. Не спираше да ме преследва и ужасният спомен, когато саботираха Чарли Танго и когато Крисчън изчезна, не исках да си спомням празнотата и поразяващата болка. Споменът буквално ядеше съзнанието и сърцето ми. Опитах се да го потисна.
- Гледаше ме как спя ли?
- Да - каза той и ме изгледа, без да мигне, изучаваше ме. - Говореше насън.
- Нима? - „Мамка му! Какво ли съм бръщолевила?“
- Знам, че се тревожиш - добави той, очите му бяха загрижени. Нищо ли не можех да скрия от него?
Той се наведе и ме целуна между веждите.
- Когато се мръщиш, точно тук се образува едно малко V. Не се плаши, бебчо. Ще се грижа за теб.
- Не се тревожа за себе си, а за теб - възроптах. - Кой ще се погрижи за теб?
Той се засмя снизходително.
- Аз съм достатъчно голям и достатъчно силен, за да се грижа сам за себе си. Хайде, ставай. Искам да направим нещо, преди да тръгнем за дома. - Усмихна ми се с хлапашката си усмивка аз-съм-само-на-двайсет-и-осем и ме плесна по дупето. Сепнах се от пляскането, но най-вече от мисълта, че си тръгваме. Меланхоличното ми настроение се върна и избуя като плевел. Не исках да си тръгваме. Бях прекарала с него всеки миг от последните седмици и никак не бях готова да го деля с фирмата му, със семейството му... Беше божествен меден месец. Е, с някоя и друга кавга тук-там, но това е нормално за всички младоженци, нали?
Но Крисчън не споделяше безпокойството ми. Беше развълнуван като момче, а това беше заразително и независимо от мрачните ми мисли, когато той стана, аз го последвах с любопитство. Какво ли беше наумил?
Крисчън завърза ключа около кръста ми.
- Искаш ли да караш?
- Да - казах и той се засмя.
- Не е много стегнато, нали?
- Добре е. За това ли си със спасителна жилетка? - попитах обидено.
-Да.
Не можах да не се засмея.
- Да не ви се начуди човек, господин Грей! Така уверен в уменията на съпругата си!
- Както винаги, госпожо Грей.
- Хайде сега не почвай да ми изнасяш речи.
Крисчън вдигна ръце в своя защита, но не спираше да се смее.
- Дали бих посмял да направя такова нещо?
- Да, би посмял, и го правиш често, а тук няма как да отбием и да спорим на тротоара.
- Имате право, госпожо Грей. Сега, цял ден ли ще седим тука да обсъждаме можеш ли, или не можеш да караш? Предлагам да се позабавляваме.
- Имате право, господин Грей. - Хванах дръжките на джета и се качих. Крисчън ме последва и избута джета от яхтата. Тейлър и двама души по поддръжката ни гледаха развеселени. Крисчън се плъзна плътно зад мен и ме обви с ръце, бедрата му бяха плът-но до моите. „Ето това му харесвам на този вид транспорт!“ Пъхнах ключа и натиснах бутона. Двигателят изръмжа.
- Готов ли си? - опитах се да надвикам шума.
- Готов съм и винаги ще бъда готов - каза той, залепил уста до ухото ми.
Натиснах леко и джетът бавно се отдалечи от „Феър Лейди“. Прекалено бавно за вкуса ми. Крисчън ме стисна още по-здраво. Подадох още малко газ, стрелнахме се напред и с радост установих, че този път го подкарах, без да спирам няколко пъти.
- Уау! - изкрещя ентусиазирано Крисчън зад мен, но усетих в гласа му и лека тревога. Изстрелях се покрай яхтата право в открито море. Бяхме хвърлили котва в Сен Лоран дю Вар. В далечината виждах летището на Ница, построено в самото море - или поне така изглеждаше. Откакто пристигнахме предната вечер, постоянно чувах как самолетите се приземяват и излитат. Реших да разгледаме отблизо.