Стрелнахме се към него. Подскачахме по вълните. Бях толкова щастлива, че Крисчън ми разрешава да карам. Цялата ми тревога от последните няколко дни започна да се топи.
- Следващия път ще взема два джета - викна той.
Усмихнах се. Мисълта да се състезавам с Крисчън беше вълнуваща!
Плъзгахме се по хладните сини води към края на някакъв път или писта. Изведнъж - оглушителен шум над главата ми, някакъв реактивен самолет се приземяваше, но така ме стресна, беше толкова страшно и шумно, че се паникьосах и вместо да натисна спирачката, натиснах ускорителя.
- Ана! - викна Крисчън, но беше късно. Излетях от джета, размахала ръце и крака из въздуха, и повлякох и Крисчън. Си-гурно е било страхотно зрелище. С писък потънах в кристалните води и се нагълтах със солена вода.
Бяхме далеч от брега, но моментално изплувах благодарение на спасителната жилетка. Кашлях, плюех вода и тревожно се оглеждах за Крисчън. Той вече плуваше към мен. Джетът тихо се клатушкаше на няколко метра от нас, двигателят му бе загаснал.
- Добре ли си? - Погледът му беше уплашен, очите му - ужасени.
- Да - изграчих, но не можах да прикрия самодоволството си. „Видя ли? Това е най-лошото, което може да ти се случи на джет. Нищо работа“. Той ме прегърна и внимателно заоглежда лицето ми.
- Видя ли, не беше чак толкова зле - засмях се.
Мина доста време преди той да се усмихне облекчено.
- Да, не беше зле. Само дето съм мокър. - Престори се на разсърден.
- И аз съм мокра.
- Обичам, когато си мокра - засмя се той съблазнително.
- Крисчън! - скарах му се, като се опитвах да наподобя възмутена девственица.
Той ме притегли пак до себе си и ме целуна. Силно. Когато се отдръпна, бях останала без дъх.
- Хайде, да се връщаме. Трябва да се изкъпем. Аз ще карам обаче.
Бяхме в салона за първа класа на „Бритиш Еъруейс“ в Хийт-роу. Трябваше да се прехвърлим на самолета за Сиатъл. Крисчън разлистваше „Файнаншъл Таймс“. Извадих апарата. Исках да му направя няколко снимки. Изглеждаше токова секси - бяла скъпа риза, джинси, слънчевите му очила висяха окачени на копчето на ризата. Светкавицата го стресна, той примига и се усмихна.
- Как сте, госпожо Грей?
- Тъжна съм. Не искам да се прибираме - отвърнах. - Искам да те имам само за себе си.
Той хвана ръката ми, вдигна я до устните си и сладко целуна пръстите ми.
-И аз.
- Но? - Не го каза това „но“, но можех да го чуя в двете кратки думички.
- Какво „но“? - намръщи се той. Очевидно се правеше, че не разбира. Наклоних глава на една страна и цялото ми тяло и лицето ми казваха: ,Дакам, кажи ми“. Бях усъвършенствала това изражение много добре през последните няколко дни. Той въздъхна, свали вестника и каза:
- Искам този подпалвач да бъде хванат и изритан от живота ни.
Това вече звучеше доста резонно, но като цяло се изненадах от откровението му.
- Ще обеся Уелч за топките, ако допусне това да се случи отново.
Потръпнах от заканителния му тон. Той ме изгледа така, че се зачудих дали ме предизвика да му възразя или... какво? И за да разведря атмосферата, направих единственото, за което успях да се сетя - вдигнах апарата и го снимах.
- Сънчо, у дома сме - шепнеше Крисчън в ухото ми.
- М? - Не исках да излизам от красивия си сън - Крисчън и аз на пикник, легнали на одеяло в Кю Гардънс. Бях много уморена. Пътуването беше изсмукало всичките ми сили. Макар и в първа класа, не бяхме лягали от осемнайсет часа. Бях загубила представа за време, за място... Той разкопча колана ми и ме понесе на ръце. Това вече ме разбуди.
- Мога да ходя - изроптах сънено.
- Трябва да те пренеса през прага.
Увих ръце около врата му.
- Трийсет етажа нагоре? - Погледнах го и се усмихнах предизвикателно.
- Госпожо Грей, мога със задоволство да отбележа, че сте качили малко кила.
- Какво?
- Така че, ако нямате нищо против, ще използваме асансьора.
- Той присви очи, но знаех, че се шегува.
Тейлър отвори вратата на лобито на „Ескала“ и се усмихна.
- Добре дошли, господин Грей, госпожо Грей.
- Благодаря, Тейлър - каза Крисчън.
Тейлър кимна и тръгна към аудито, където Сойър чакаше, седнал зад волана.
- Какво значи това? Как така съм качила кила? - Изгледах го възмутено.
Крисчън се усмихна, стисна ме по силно до гърдите си и ме пренесе през лобито.
- Не много - увери ме, но сякаш мислеше за друго.
- Какво има? - Опитах се да контролирам тревогата в гласа ми.