Какво ми ставаше днес? Ту отскачах нагоре, ту се забивах надолу. Какво ми ставаше?
- Ана! - обади се Кейт. - Къде си? В Южна Франция ли?
- Да - отвърнах с усмивка.
- Изглеждаш страхотно - добави тя, макар да се намръщи, докато го казваше.
- И двамата изглеждате прекрасно - усмихна се Грейс, а Елиът отново напълни чашите.
- За щастливата двойка - вдигна чаша Карик и всички около масата заповтаряха след него.
- И поздравления за Итън, за приемането му в магистърската програма на Сиатъл - изчурулика гордо Мия и се обърна към Итън с прелестната си усмивка. Той също й се усмихна, но беше трудно да се разбере дали са стигнали донякъде.
Надавах по едно ухо на разговорите. Крисчън беше навлязъл в подробности за медения месец. Говореше спокойно, подредено, и не спомена за палежа, все едно беше забравен. Аз обаче не можех да се отърся от лошото настроение. Захванах се с храната. Беше ми казал, че съм дебела. По дяволите! Та той само се шегуваше! Подсъзнанието ми ме гледаше тревожно. Елиът бутна някаква чаша с вино и докато подсушат, настана лека суматоха.
- Ще те заведа в къщата при лодките и ще те напердаша, ако не се отпуснеш и не се отървеш от това настроение - прошепна ми Крисчън.
Ахнах шокирана. Моля? Не, само се шегуваше!
- Няма да посмееш - изръмжах, но някъде дълбоко в мен се надигна познатото сладко привличане. Той ме погледна, повдигна вежда и наклони глава настрани. Разбира се, че би посмял! Погледнах Кейт. Тя седеше срещу нас и ни гледаше с интерес. Обърнах се към Крисчън и присвих очи.
- Първо трябва да ме хванеш. В момента съм с обувки без токчета.
- Ще е много забавно да опитам - прошепна съблазнително в ухото ми той.
Изчервих се, но се почувствах по-добре.
Тъкмо свършихме с десерта - ягоди и сметана, и заваля пороен дъжд. Всички скочихме да прибираме чиниите и чашите от масата и ги скупчихме в кухнята.
- Добре, че времето беше милостиво да си довършим обяда -каза доволно Грейс.
Крисчън седна зад лъскавото черно пиано, натисна педала и започна да свири мелодия, която познавах, но пак не се сещах къде съм я чувала.
Грейс ме попита за впечатленията ми от Сен Пол дьо Ванс. Беше ходила там с Карик преди много години, на медения им месец. Стори ми се добра поличба. Все още бяха щастливи заедно. Кейт и Елиът се бяха гушнали на един от диваните, а Карик, Мия и Итън се бяха задълбали в сериозен разговор. Нещо относно психология вероятно.
Изведнъж всички като по сигнал спряха да говорят и погледнаха Крисчън с отворени от почуда усти и очи.
Какво ставаше, за бога?
Той свиреше и си пееше. Всички млъкнахме, заслушани в мекия му мелодичен глас. „Където и да отидеш, ще те последвам“. Та аз го бях чувала да пее. Нима никой от тях не го беше чувал? И изведнъж той спря, осъзнал, че всички са млъкнали и го гледат. Кейт ме погледна въпросително, аз вдигнах рамене, той се завъртя на столчето и се намръщи, очевидно смутен, че е станал център на вниманието.
- Не спирай - окуражи го Грейс. - Никога не съм те чувала да пееш, Крисчън. Никога. - Гледаше го с почуда и възхищение. Той я погледна разсеяно, после просто... вдигна рамене. Очите му скачаха нервно от мен към френските прозорци и обратно. И тогава всички започнаха някакви шумни импровизирани разговори. А аз гледах моя мил, моя тъй скъп съпруг.
Грейс хвана импулсивно ръцете ми и ме прегърна.
- О, мое мило дете! Благодаря ти! Благодаря ти! - шепнеше така, че само аз да мога да я чуя. В гърлото ми заседна бучка.
- Ами... - Не разбирах за какво ми благодари.
Грейс се усмихваше, очите й блестяха. Целуна ме по бузите. Какво бях направила?
- Ще направя чай - каза тя. Гласът й бе пресипнал, натежал от стотиците удавени в гърлото й сълзи.
Отидох при Крисчън, който седеше и гледаше през френските прозорци.
Той уви ръка около кръста ми и ме придърпа към себе си. Пъхнах ръка в задния джоб на джинсите му. Загледахме дъжда.
- По-добре ли си?
Кимнах.
- Хубаво.
- Определено знаеш как да накараш хората да млъкнат.
- Че аз го правя през цялото време - каза той и се усмихна.
- На работа е едно, тук е друго.
- Права си, не го правя тук.
- И никой никога не те е чувал да пееш?
- Очевидно - каза сухо той. - Ще си тръгваме ли?
Опитах се да преценя настроението му. Очите му бяха меки, топли и някак замислени. Реших да сменя темата.