Изтичах до бюрото си, взех си якето и чантата и се втурнах към рецепцията, без да обръщам внимание на стоновете и ругатните на копелето, което продължаваше да се търкаля на пода в кухнята. Изскочих от сградата и спрях за миг. Хладният въздух погали лицето ми. Дълбоко си поех дъх и се овладях. Ала не бях яла цял ден и когато абсолютно нежеланият преди малко адреналин се оттече от вените ми, краката ми поддадоха и се свлякох на земята.
Безпристрастно наблюдавах като на забавен кадър сцената, която се разигра пред очите ми. Крисчън и Тейлър - с тъмни костюми и с бели ризи - изскочиха от чакащата кола и се затичаха към мен. Не можех да си мисля за нищо друго: „Той е тук. Моят любим е тук“.
- Ана, Ана! Какво се е случило? - Той клекна, грабна ме в скута си и ме заопипва за евентуални травми. После впери ужасените си сиви очи в моите. Лежах отпусната в прегръдката му, внезапно залята от облекчение и изнемога. О, обятията на Крисчън! Не исках да съм никъде другаде.
- Ана. - Той леко ме разтърси. - Какво стана? Зле ли ти е?
Поклатих глава; осъзнавах, че трябва да започна да реагирам.
- Джак - промълвих и не толкова видях, колкото усетих бързия поглед на Крисчън към Тейлър, който светкавично изчезна в сградата.
- Мамка му! - Крисчън ме притисна към себе си. - Какво ти направи онзи скапаняк?
И тогава от гърлото ми се откърти почти безумен кикот. Спомних си абсолютния шок на Джак, когато го сграбчих за кутрето.
- Въпросът е аз какво му направих. - Не можех да спра да се кикотя.
- Ана! - Крисчън пак ме разтърси и пристъпът ми отмина. -Той докосна ли те?
- Само веднъж.
Мускулите му се напрегнаха от обзелия го гняв и той рязко и могъщо се изправи - абсолютно стабилно - с мен на ръце. Беше бесен. „Не!“
- Къде е тоя капут?
От вътрешността на сградата се разнесоха приглушени викове. Крисчън ме пусна да стъпя на крака.
- Можеш ли да стоитп?
Кимнах.
- Не влизай. Недей, Крисчън. - Страхът ми изведнъж се върна, страх от онова, което Крисчън можеше да направи с Джак.
- Качи се в колата - нареди ми той.
- Недей, Крисчън. - Хванах го за ръката.
- Качи се в проклетата кола, Ана! - Крисчън се отскубна от мен.
- Недей! Моля те! Не ме оставяй сама - използвах последното си оръжие аз.
Кипнал, Крисчън прокара пръсти през косата си и ме погледна, явно разкъсван от колебания. Виковете вътре се усилваха, после внезапно утихнаха.
„О, не. Какво е направил Тейлър?“
Крисчън извади блакберито си.
- Крисчън, той има моите имейли.
- Моля?
- Моите имейли до теб. Искаше да знае къде са твоите съобщения до мен. Опитваше се да ме изнудва.
На лицето му се изписа убийствено изражение.
„Уф, мамка му!“
- По дяволите!. - изруга той и ме погледна с присвити очи. После набра някакъв номер на джиесема си.
О, не. Загазих. На кого се обаждаше?
- Барни, Грей се обажда. Искам да влезеш в главния сървър на СИП и да изтриеш всички имейли на Анастейжа Стийл до мен. После провери личните файлове на Джак Хайд и виж дали не са записани и там. Ако са, изтрий ги... Да, всички. Веднага. Съобщи ми, когато свършиш.
Той бясно натисна клавиша за прекъсване на връзката и набра друг номер.
- Роч, Грей съм. Хайд - искам да го уволниш. Веднага. На мига. Обади се на охраната. Да го накарат незабавно да освободи бюрото си, иначе утре сутрин ще закрия компанията. Вече имаш всички основания да го уволниш. Разбра ли ме? - Изслуша отговора и затвори, видимо удовлетворен.
- Блакберито - изсъска ми през зъби.
- Моля ти се, не ми се ядосвай - запримигвах му аз.
- В момента съм ти ужасно ядосан - изръмжа Крисчън и отново прокара ръка през косата си. - Качи се в колата.
- Крисчън, моля те...
- Качвай се в шибаната кола, Анастейжа, иначе сам ще те кача - заплаши ме той. Очите му пламтяха от ярост.
„Уф, мамка му“.
- Не прави глупости, моля те.
- Глупости!? - избухна Крисчън. - Казах ти да използваш шибаното си блакбери. Не ми говори за глупости. Качвай се в шибаната кола, Анастейжа! Веднага! - изръмжа той и ме побиха тръпки от страх. Крисчън беше наистина адски гневен. Никога не го бях виждала толкова ядосан. Едва се владееше.
- Добре - измърморих. - Но внимавай, моля те.
Крисчън стисна устни и гневно ми посочи колата.
„Божичко, добре, разбрах!“
- Внимавай, моля те. Не искам да ти се случи нещо. Това ще ме убие - примолих се.
Той бързо примигна и се вцепени, после дълбоко си пое дъх.
- Ще внимавам. - Погледът му омекна. О, слава богу. Очите му се впиха в мен. Отидох при колата, отворих предната дясна врата и се качих. Щом се увери, че съм на сигурно място в ауди-то, той изчезна в сградата и сърцето ми отново се качи в гърлото. Какво възнамеряваше да прави?