Седях и чаках. И чаках. И чаках. Пет безкрайни минути. Таксито на Джак спря пред аудито. Десет минути. Петнайсет. Божичко, какво правеха вътре? Чакането бе мъчително.
След двайсет и пет минути Джак излезе. Носеше кашон. Зад него вървеше един от охраната. Къде беше по-рано? След тях излязоха Крисчън и Тейлър. Джак изглеждаше зле. Тръгна направо към таксито - добре че не можеше да ме види през затъмнените прозорци на джипа. В момента, в който Крисчън и Тейлър стигнаха до аудито, таксито потегли, най-вероятно не към летището.
Крисчън отвори предната лява врата и ловко се вмъкна зад волана, сигурно защото аз седях отпред. Тейлър се настани зад мен. И двамата мълчаха. Крисчън потегли. Рискувах да хвърля бърз поглед към него. Устните му бяха здраво стиснати, но изглеждаше разсеян. Телефонът в колата иззвъня.
- Грей слуша - изсумтя Крисчън.
- Господин Грей, обажда се Барни.
- Барни, в момента се чуваш по тонколоните и в колата има други хора - предупреди го Крисчън.
- Всичко е готово, господин Грей. Но трябва да поговоря с вас за другите неща, които открих в компютъра на господин Хайд.
- Ще ти се обадя, когато се прибера, Барни. Благодаря ти.
- Няма за какво, господин Грей.
Барни затвори. Гласът му звучеше много по-младежки, отколкото очаквах.
„Какво друго има в компютъра на Джак?“
- Не искаш да говориш с мен, така ли? - попитах тихо.
Крисчън ме стрелна с поглед, после отново впери очи напред и видях, че още е бесен.
- Не искам - измърмори намусено.
А, ето пак... детинска работа. Обгърнах се с ръце и отправих невиждащ поглед през прозореца. Може би трябваше просто да го помоля да ме остави при квартирата. Тогава щеше да продължи да „не ми говори“ от своята крепост в „Ескала“ и така и двамата щяхме да си спестим неизбежната кавга. Но още докато си го помислях, знаех, че не искам да го оставя на мрачните му настроения, не и след снощи.
Накрая спряхме пред неговия блок и Крисчън слезе от аудито, заобиколи с грациозна лекота от моята страна и ми отвори вратата.
- Хайде - нареди ми, докато Тейлър заемаше неговото място. Поех подадената ми ръка и го последвах през фоайето към асансьора.
- Защо си ми толкова ядосан, Крисчън? - прошепнах, докато чакахме.
- Знаеш защо - изсумтя той, докато се качвахме и въвеждаше кода за своя етаж. - Господи, ако ти се беше случило нещо, той вече щеше да е мъртъв. - Гласът му ме вледени до мозъка на костите. Вратата се затвори.
- Сега обаче ще му съсипя кариерата, за да не може повече да се възползва от млади асистентки, нещастникът му с нещастник.
- Крисчън поклати глава. - Господи, Ана! - И неочаквано ме хвана и ме приклещи в ъгъла на кабината.
Пръстите му се заровиха в косата ми, той притегли лицето ми към своето и устата му покри моята в страстна, отчаяна целувка. Кой знае защо, това ме изненада. Усетих облекчението му, желанието му и остатъците от гнева му, докато езикът му обладаваше устата ми. Крисчън спря, впери очи в мен и ме притисна, тъй че не можех да помръдна. Остави ме задъхана, вкопчена в него за опора, вторачена в красивото лице, на което се изписваше решителност и нямаше нито следа от веселост.
- Ако ти се беше случило нещо... Ако ти беше направил нещо... - Усетих тръпките, които полазиха тялото му. - Блакберито - тихо заповяда той. - Отсега нататък. Ясно?
Кимнах и преглътнах конвулсивно, неспособна да откъсна поглед от хипнотизиращите му очи.
Асансьорът спря и Крисчън ме пусна.
- Каза, че си го ритнала в ташаците. - Гласът му прозвуча по-спокойно и долових нотки на възхищение. Явно ми беше простил.
- Да - прошепнах, все още замаяна от силата на целувката му и страстната му заповед.
- Добре.
- Рей е бил войник. Той ме научи.
- Радвам се, че го е направил. - Свъси вежди и прибави: Ще трябва да го запомня. - Хвана ме за ръка и ме изведе от асансьора. Последвах го с облекчение. Настроението му едва ли можеше да стане по-лошо от преди малко.
- Трябва да се обадя на Барни. Няма да се бавя. - И отиде в кабинета си.
Госпожа Джоунс поставяше довършителните щрихи на нашата вечеря. Установих, че умирам от глад, но трябваше да си намеря някакво занимание.
- Мога ли да ви помогна с нещо? - попитах.
Тя се засмя.
- Не, Ана. Искате ли нещо за пиене? Изглеждате капнала.
- Бих изпила чаша вино.
- Бяло ли?
- Да, благодаря.
Седнах на бара и тя ми поднесе чаша охладено вино. Не знаех какво е, но имаше превъзходен вкус и се хлъзгаше леко в гърлото, успокоявайки опънатите ми нерви. За какво си бях мислила по-рано? Колко жизнерадостна се чувствам, откакто се запознах с Крисчън. Колко вълнуващ е станал животът ми. Божичко, не можеше ли да изживея поне няколко скучни дни?!