- След случилото се с онзи капут? След случилото се снощи?
- тихо прибави той.
Вгледах се в тъмните му сериозни очи. „Добре ли съм?“
- Да - прошепнах.
Крисчън ме прегърна още по-силно. Почувствах се едновременно в пълна безопасност, обичана и обект на нежни грижи. Какво блаженство! Затворих очи и се насладих на усещането, че съм в ръцете му. Обичах този мъж. Обичах опияняващия му аромат, силата му, непостоянството му — обичах моя Петдесет нюанса.
- Не искам да се караме - промълви той, целуна ме по косата и дълбоко си пое дъх. - Както обикновено, ухаеш божествено, Ана.
- И ти. - Целунах го по шията.
За мое съжаление Крисчън скоро ме пусна.
- Няма да се бавя повече от два часа.
Вяло се размотавах из апартамента. Крисчън още работеше. Бях взела душ и носех долнище на анцуг и тениска. Скучаех. Не ми се четеше. Щом седнех някъде, си спомнях Джак и пръстите му върху мен.
Отбих се в предишната си спалня, стаята за подчинените. Хосе можеше да спи там - гледката щеше да му хареса. Наближаваше осем и петнайсет и слънцето залязваше. Светлините на града блещукаха под мен. Беше великолепно. Да, на Хосе щеше да му хареса тук. Разсеяно се зачудих къде ще закачи портретите ми Крисчън. Предпочитах да не го прави. Не изгарях от желание да гледам собствената си физиономия.
Слязох в коридора, стигнах пред стаята с играчките и без да се замисля, натиснах бравата. Крисчън обикновено я държеше заключена, но за моя изненада вратата се отвори. Странно. Чувствайки се като дете, което се е чупило от училище и е отишло в забранената гора, влязох в тъмната стая. Натиснах електрическия ключ и лампите под корниза осветиха мрака с мекото си сияние. Точно такава си я спомнях. Тук човек се чувстваше като в утроба.
Пред очите ми проблеснаха спомени от предишното ми идване тук. Коланът... Потреперих. Сега невинно висеше при другите на закачалката до вратата. Колебливо прокарах пръсти по коланите, камшиците, палките и бичовете. Божичко. Ето какво трябваше да изясня с доктор Флин. Можеше ли човек с такъв начин на живот да престане просто ей така? Струваше ми се абсолютно невероятно. Отидох до леглото, седнах на мекия червен сатенен чаршаф и обходих с поглед всички уреди.
До мен се намираше пейката, над нея - бастуните. „Адски са много! Не стига ли и един?“ Е, колкото по-малко мислех за това, толкова по-добре. И голямата маса. Така и не я бяхме опитвали, каквото и да се правеше върху нея. Очите ми попаднаха върху кожения диван и аз отидох и седнах на него. Беше просто диван, нищо необичайно - нямаше ремъци, с които да се стяга нещо, или поне аз не виждах такива. Обърнах към „музейния“ скрин. Обзе ме любопитство. Какво държеше в него Крисчън?
Докато изтеглях горното чекмедже, усетих, че кръвта бучи в ушите ми. Защо бях толкова нервна? Това ми се струваше ужасно нередно, все едно бях влязла на чуждо място, както, разбира се, си и беше. Но щом той искаше да се ожени за мен, е...
Мама му стара, какви бяха всички тези неща? В различните отделения на чекмеджето грижливо бяха подредени инструменти и странни прибори - нямах си понятие какво представляват и за какво служат. Извадих един. Имаше форма на куршум и нещо като дръжка. „Ъъъ... какво правиш с това, по дяволите?“ Не ми хрумваше абсолютно нищо. Имаше четири различни големини!
Усетих нещо и се обърнах.
Крисчън стоеше на прага и ме наблюдаваше с непроницаемо изражение. Откога беше там? Почувствах се като дете, спипано с ръка в буркана с бисквитки.
- Здрасти. - Усмихнах се нервно. Знаех, че съм пребледняла.
- Какво правиш? - меко попита той, но в гласа му долових особени нотки.
Уф, мамка му! Ядосан ли беше? Изчервих се.
- Ъъъ... Беше ми скучно и изгарях от любопитство - измънках, засрамена, че ме е сварил тук. „Нали каза, че ще се забави два часа?!“
- Това е изключително опасна комбинация. - Крисчън замислено прокара показалец по долната си устна, без да откъсва очи от мен. Преглътнах мъчително и усетих, че устата ми е пресъхнала.
Той бавно влезе и тихо затвори вратата. Очите му бяха течен сив огън. „О, божичко!“ Крисчън небрежно се облегна на скрина, но предполагах, че позата му е измамна. Богинята в мен не знаеше какво да прави.
- Е, точно какво ви е любопитно, госпожице Стийл? Може би ще съм в състояние да ви осветля.
- Вратата беше отворена... и аз... - Затаих дъх и запримигвах. Както обикновено, нямах представа как ще реагира и какво да кажа. Очите му бяха тъмни. Струваше ми се развеселен, ала не бях сигурна. Той опря лакти върху скрина и отпусна брадичката си върху сключените си пръсти.
- Днес идвах тук, чудех се какво да правя с всичко това. Сигурно съм забравил да заключа. - За миг се навъси, сякаш пропускът да заключи вратата бе ужасно провинение. Намръщих се - небрежността не му беше присъща.