- Крисчън, всичко това се случи ужасно бързо. И според собственото ти признание ти си петдесет нюанса преебаност. Аз не мога да ти дам всичко, от каквото се нуждаеш. Това просто не е за мен. И се чувствам неподходяща за теб, особено след като те видях с Лийла. Кой може да каже, че някой ден няма да срещнеш жена, която обича да прави същите неща като теб? И кой може да каже, че няма да... нали разбираш... да се влюбиш в нея? Жена, която е много по-подходяща за твоите потребности. - Призля ми дори от самата мисъл за Крисчън с друга.
- Познавам няколко жени, които обичат да правят същите неща като мен. Нито една от тях не ме привлича по начина, по който ме привличаш ти. Никога не съм имал емоционална връзка с нито една от тях. Ти си единствената, Ана.
- Защото никога не си им давал шанс. Прекалено дълго си останал заключен в своята крепост, Крисчън. Виж, хайде да разговаряме за това по-късно. Трябва да вървя на работа. Може би доктор Флин ще ни просветли по този въпрос. - Тази тема беше прекалено сериозна, за да я обсъждаме на паркинг в девет без десет сутринта, и Крисчън като никога явно се съгласи с мен, защото ми кимна. Но очите му останаха предпазливи.
На бюрото си намерих бележка веднага да отида в кабинета на Елизабет. Сърцето ми се качи в гърлото. О, това беше. Щяха да ме уволнят.
- Добро утро, Анастейжа - любезно се усмихна Елизабет и ми посочи стола пред бюрото си. Седнах и я погледнах въпросително с надеждата, че не чува бясното блъскане на сърцето в гърдите ми. Тя приглади гъстата си черна коса и вторачи в мен сериозните си ясни сини очи.
- Имам доста неприятна новина.
„Неприятна! О, не!“
- Повиках те, за да ти съобщя, че Джак неочаквано напусна издателството.
Изчервих се. Това не ми беше неприятно. Трябваше ли да й кажа, че вече знам?
- В резултат на неговото доста припряно напускане мястото му се освободи и бихме искали засега да го заемеш ти, докато му намерим заместник.
Какво? Усетих, че кръвта се оттича от главата ми. „Аз ли?!“
- Но аз съм тук само от седмица!
- Да, Анастейжа, разбирам, обаче Джак винаги е подчертавал твоите способности. Имаше големи надежди за теб.
Спрях да дишам и си помислих, че е имал големи надежди да ме вкара в кревата си, определено.
- Ето ти подробна трудова характеристика. Прегледай я внимателно и по-късно днес можем да я обсъдим.
- Но...
- Моля те, знам, че е неочаквано, но вече се свързах с основните автори на Джак. Твоите бележки по първите глави не са останали незабелязани от другите редактори. Имаш остър ум, Анастейжа. Всички смятаме, че можеш да се справиш.
- Добре. - „Това просто не е възможно“.
- Виж, помисли си. Междувременно можеш да заемеш кабинета на Джак.
Изправи се, с което ми показваше, че ме освобождава, и ми подаде ръка. Стиснах я, тотално зашеметена.
- Радвам се, че Джак си отиде - прошепна Елизабет и по лицето й за миг премина сянка. „Мама му стара!“ Какво й беш< направил?
Когато се върнах на бюрото си, извадих блакберито и се обадих на Крисчън. Той вдигна веднага и попита загрижено:
- Добре ли си, Анастейжа?
- Току-що ми дадоха мястото на Джак. Е, временно... - изло-мотих аз.
- Шегуваш се!
- Имаш ли нещо общо с това? - Гласът ми прозвуча по-остро, отколкото възнамерявах.
- Не. Абсолютно нищо. Тъй де, при цялото ми уважение, Анастейжа, ти си там само от една седмица - не че искам да те обидя.
- Знам. - Намръщих се. - Явно Джак наистина ме е ценил.
- Виж ти - ледено отбеляза Крисчън, после въздъхна.
- Е, бебчо, щом смятат, че можеш да се справиш, сигурен съм, че ще успееш. Честито. Може би трябва да го отпразнуваме след срещата с Флин.
- Хмм. Сигурен ли си, че нямаш нищо общо с това?
Той помълча малко и след това произнесе с нисък заплашителен глас:
- Съмняваш ли се в мен?
Преглътнах мъчително. Божичко, колко лесно се ядосваше!
- Извинявай - прошепнах.
- Ако имаш нужда от нещо, съобщи ми. А, и още нещо.
- Какво?
- Използвай блакберито - изсумтя той.
- Добре, Крисчън.
Той не затвори, както очаквах, а дълбоко си пое дъх.
- Говоря сериозно. Ако имаш нужда от мен, тук съм. - Думите му прозвучаха много по-меко, помирително. О, колко беше непостоянен... настроението му се менеше като метроном, настроен на ргезю.
- Добре - казах аз. - Трябва да свършваме. Ще се местя на ново работно място.
- Ако имаш нужда от мен, обади се. Сериозно.
- Знам. Благодаря, Крисчън. Обичам те.
Усетих усмивката му отсреща. Бях си го върнала.
- И аз те обичам, бебчо. - О, дали някога щеше да ми омръзне да ми повтаря тези думи?