- Общо взето, да.
- Е, в такъв случай... - Той ми подаде ключовете, заобиколи от лявата страна и ми отвори вратата.
- Тук наляво - нареди ми Крисчън и потеглихме на север към 1-5. - По дяволите, по-полека, Ана. - Той се хвана за таблото.
О, за бога! Извъртях очи, но не се обърнах да го погледна. По уредбата тихо се носеше гласът на Ван Морисън.
- Намали!
- Намалявам!
Крисчън въздъхна.
- Какво каза Флин? - Ясно долових тревогата в гласа му.
- Вече ти обясних. Каза, че трябва да те смятам за невинен до доказване на противното. - По дяволите, навярно трябваше да оставя Крисчън да кара. Тогава щях да мога да го наблюдавам. Всъщност... Дадох мигач и понечих да отбия.
- Къде отиваш? - изсумтя той.
- Ще ти отстъпя волана.
- Защо?
- За да мога да те гледам.
Крисчън се засмя.
- Не, не - ти искаше да караш. Е, карай сега и аз ще те гледам.
Намръщих му се.
- Гледай си пътя! - извика той.
Кръвта ми кипна. Ха! Отбих до тротоара преди поредния светофар, изскочих от сааба, затръшнах вратата и застанах на тротоара със скръстени ръце, гневно вторачена в него. Крисчън също слезе и попита ядосано:
- Какво правиш?
- Не. Ти какво правиш?
- Нямаш право да паркираш тук.
- Знам.
- Тогава защо паркира?
- Защото ми писна да ме командориш. Или карай ти, или млъкни и ме остави да карам.
- Анастейжа, връщай се в колата, преди да са ни глобили.
- Няма.
Тотално объркан, той примига, после прокара пръсти през косата си и гневът му се превърна в смущение. Изведнъж придоби ужасно комичен вид и аз не успях да се сдържа и му се усмихнах. Крисчън се намръщи и изсумтя:
- Какво има?
- Ти.
- О, Анастейжа! Ти си най-вбесяващата жена на света! - Крисчън разпери ръце. - Добре, ще карам.
Хванах го за сакото и го притеглих към себе си.
- Не - вие сте най-вбесяващият мъж на света, господин Грей.
Той ме погледна с потъмнели, напрегнати очи, после обви
ръце около кръста ми и силно ме прегърна.
- Тогава сигурно сме създадени един за друг - каза тихо и дълбоко си пое дъх, заровил нос в косата ми. Прегърнах го и аз и затворих очи. За пръв път от сутринта се отпусках така.
- О... Ана, Ана, Ана - промълви той, притиснал устни към косата ми. Прегърнах го още по-силно и останахме неподвижни, наслаждавайки се на този неочакван миг на покой на улицата. Накрая Крисчън ме пусна и отвори дясната врата. Качих се и седнах, а той заобиколи отляво.
Потеглихме. Крисчън разсеяно си тананикаше с Ван Мори-сън.
Леле. Никога не го бях чувала да пее, дори под душа, съвсем никога. Навъсих се. Имаше чудесен глас - естествено. Хмм... дали ме беше чувал да пея?
„Нямаше да ти предложи да се омъжиш за него, ако те беше чувал!“ Подсъзнанието ми стоеше със скръстени ръце и носеше кариран шлифер. Песента свърши и Крисчън се ухили.
- Знаеш ли, ако ни бяха глобили, колата е на твое име.
- Е, добре че ме повишиха - мога да си позволя глобата -заявих самодоволно, зазяпана в прелестния му профил. Устните му потрепнаха. Докато завиваше по рампата на север към 1-5, по уредбата започна нова песен на Ван Морисън.
- Къде отиваме?
- Изненада. Какво друго каза Флин?
Въздъхнах.
- Разправяше за ФФФРТК или нещо подобно.
- ФРКТ. Най-новата терапевтична възможност - измърмори той.
- Опитвал ли си други?
Крисчън изсумтя.
- Подлагали са ме на всичките, бебчо. Когнитивизъм, психоанализа, функционализъм, гещалт, бихейвиоризъм... Какво ли не. - В гласа му се долавяха горчивина и озлобление, които ме натъжиха.
- Смяташ ли, че последната терапия ще помогне?
- Какво ти обясни Флин?
- Че не бива да се съсредоточаваш върху миналото. Фокусирай се върху бъдещето - там, където искаш да бъдеш.
Крисчън кимна, но в същото време сви рамене с предпазливо изражение и упорито продължи да ме разпитва:
- Какво друго?
- Говореше за страха ти да те докосват, въпреки че го нарече по друг начин. И за кошмарите и отвращението ти от самия теб. - Погледнах го и на привечерната светлина видях, че замислено гризе нокътя на палеца си. Той също ми хвърли бърз поглед.
- Гледайте си пътя, господин Грей - смъмрих го.
Това го развесели и в същото време като че ли започваше да се дразни.
- Ти се бави вътре цяла вечност, Анастейжа. Какво друго ти каза Флин?
Преглътнах с усилие и прошепнах:
- Той не смята, че си садист.
- Така ли? - тихо попита Крисчън и се намръщи. Атмосферата в колата започваше да се нажежава.
- Каза, че този термин не се признавал в психиатрията. Още от деветдесетте години - смотолевих в опит да подобря настроението му.