Изчервих се. Защо се чувствах толкова неловко?
- Знаеш ли къде да отидеш? - попита Крисчън.
Хосе кимна.
- Да, икономката...
- Госпожа Джоунс - подсетих го аз.
- Да, госпожа Джоунс ми показа. Имаш страхотен дом, Крисчън.
- Благодаря - любезно отвърна Крисчън. Застана до мен, прегърна ме през раменете и ме целуна по косата.
- Ще отида да хапна каквото ми е приготвила госпожа Джоунс. Лека нощ, Хосе. - Крисчън влезе в дневната и ни остави с Хосе на прага.
Леле-мале! Да ме остави сама с Хосе!
- Е, лека нощ. - Видът му издаваше, че се чувства неловко.
- Лека нощ, Хосе, и ти благодаря, че остана.
- Естествено, Ана. Ще съм на твое разположение винаги, когато твоето богато и секси гадже изчезне.
- Хосе! - смъмрих го аз.
- Майтап. Не се сърди. Утре сутрин ще си тръгна рано. Ще се видим някой ден, нали? Липсваш ми.
- Разбира се, Хосе. Скоро, надявам се. Извинявай, че тази вечер беше толкова... кофти.
- Да. - Той се ухили. - Кофти. - После ме прегърна. - Сериозно, Ана, радвам се, че си щастлива, но ако имаш нужда от мен, знаеш къде да ме намериш.
Погледнах го.
- Благодаря.
Хосе ми отправи тъжна, горчива усмивка и се качи горе.
Обърнах се към дневната. Крисчън стоеше до дивана и ме наблюдаваше с непроницаемо лице. Най-после бяхме сами.
- Той все пак го понася тежко - каза Крисчън.
- И откъде знаете, господин Грей?
- Познавам симптомите, госпожице Стийл. Струва ми се, че страдам от същата болест.
- Мислех, че повече няма да те видя - промълвих. Ето, думите бяха изречени. Най-ужасните ми страхове, събрани в едно кратко изречение и вече прогонени.
- Не беше чак толкова зле, колкото звучи.
Вдигнах сакото и обувките му от пода и тръгнах към него.
- Аз ще ги взема. -- Той посегна към сакото си.
Гледаше ме така, като че ли живееше единствено заради мен, и същото се отразяваше на моето лице, сигурна бях. Той беше тук, наистина гук. И сега ме притегли в обятията си, и силно ме прегърна.
- Крисчън - промълвих и сълзите ми потекоха отново.
- Шт - успокоително рече той и ме целуна по косата. - Знаеш ли... през няколкото ужасяващи секунди преди да кацнем всичките ми мисли бяха за теб. Ти си моят талисман, Ана.
- Мислех, че съм те изгубила - прошепнах. Стояхме вкопчени един в друг - преоткривахме връзката си и взаимно се утешавахме. Притиснах го към себе си още по-силно и осъзнах, че продължавам да държа обувките му. Пуснах ги и те изтрополиха на пода.
- Ела с мен под душа - каза Крисчън.
- Добре. - Погледнах го. Не исках да го пускам. Той протегна ръка и повдигна брадичката ми с пръсти.
- Знаете ли, даже разплакана сте хубава, госпожице Стийл. -Наведе се и нежно ме целуна. - И устните ви са невероятно меки.
- Отново ме целуна, още по-дълбоко.
„О, божичко... и като си помисля, че можех да го изгубя... не...“ Пропъдих тази мисъл и му се оставих.
- Трябва да оставя сакото - прошепна той.
- Пусни го - отвърнах до устните му.
- Не мога.
Отдръпнах се и го погледнах озадачено.
Крисчън ми се подсмихна.
- Заради това. - Извади от вътрешния джоб кутийката, която му бях подарила. После преметна сакото на облегалката на дивана и остави кутийката отгоре.
„Използвай момента, Ана“ - подкани ме подсъзнанието ми. Е, минаваше полунощ, тъй че рожденият му ден беше настъпил.
- Отвори си подаръка - прошепнах и сърцето ми бясно се разтуптя.
- Надявах се да го кажеш - усмихна се Крисчън. - Чакането ме влудяваше.
Ухилих му се дяволито. Чувствах се лекомислена. Той ми отправи срамежливата си усмивка и аз се разтопих въпреки блъскащото се в гърдите ми сърце, наслаждавах се на веселата му и в същото време заинтригувана физиономия. Крисчън ловко разопакова кутийката и я отвори. Челото му се покри с бръчки, докато вадеше малкия правоъгълен пластмасов ключодържател с картина, състояща се от пиксели, мигащи като електронен екран. Изобразяваше силуета на Сиатъл и отгоре пишеше името с главни букви.
Той го разглежда известно време, после озадачено вдигна очи към мен и се намръщи. Бръчките загрозяваха прелестното му чело.
- Обърни го. - Затаих дъх.
Крисчън се подчини и очите му отново се стрелнаха към моите, разширени и сиви, изпълнени с почуда и радост. Устните му се разтвориха смаяно.
На ключодържателя светваше и угасваше думата „ДА“.
- Честит рожден ден - прошепнах аз.
20.
- Ще се омъжиш за мен, така ли? - Той явно не вярваше на очите си.
Кимнах нервно, изчервена, тревожна и не съвсем наясно с реакцията му - на мъжа, когото си мислех, че съм изгубила. Ка* не разбираше колко много го обичам?