- Ей - прошепна той, обхвана главата ми в шепи и ме погледна. Членът му още беше в мен. - Защо плачеш? - Гласът му бе загрижен.
- Защото невероятно много те обичам - отговорих.
Крисчън притвори очи като дрогиран, поглъщайки думите ми.
Когато отново ги отвори, в тях пламтеше любовта му.
- И аз те обичам, Ана. Ти ме правиш... цял. - И ме целуна нежно, докато Роберта Флак довършваше песента си.
Разговаряхме сякаш цяла вечност, седнали на леглото в стаята с играчките, аз в скута му, с преплетени крака. Червените сатенени завивки ни обгръщаха като кралски пашкул и нямах представа колко време е минало. Крисчън избухна в смях, когато имитирах Кейт по време на фотосеанса в „Хийтман“.
- Само като си помисля, че можеше да дойде да ме интервюира тя! Бог да благослови настинката! - И ме целуна по носа.
- Май беше пипнала грип, Крисчън - поправих го, като разсеяно прокарвах пръсти през космите на гърдите му и се удивля-вах, че го понася толкова спокойно. После прибавих: - Всички камшици са изчезнали.
Той отметна косата зад ухото ми за кой ли път.
- Реших, че никога няма да преминеш тази граница.
- Да, и аз така мисля - отвърнах, после хвърлих поглед към бичовете, палките и нагайките на отсрещната стена. Крисчън проследи погледа ми и попита весело, но искрено:
- И тях ли искаш да изхвърля?
- Без нагайката... кафявата. И онзи велурен камшик. - Изчервих се.
Крисчън ми се усмихна.
- Добре, нагайката и камшикът. Госпожице Стийл, вие не преставате да ме изненадвате.
- Както и вие, господин Грей. Това е едно от нещата, които обичам във вас. - Нежно го целунах в ъгълчето на устата.
- Какво друго в мен обичаш? - попита той и очите му се разшириха.
Разбирах, че за него е адски трудно да зададе този въпрос. Това ме изпълни с уважение и примигах. Обичах всичко в него
- дори неговите петдесет нюанса. Знаех, че животът с Крисчън никога няма да е скучен.
- Ето това. - Погалих с показалец устните му. - Обичам това тук и всичко, което излиза от него, и онова, което правиш с него. И онова, което е вътре. - Помилвах го по слепоочието. - Ти си невероятно интелигентен, остроумен и начетен, компетентен си в ужасно много области. Но най-много обичам това, което е тук вътре. - Нежно притиснах длан към гърдите му и усетих равномерното биене на сърцето му. - Ти си най-състрадателният човек, когото познавам. Нещата, които правиш, работата ти, внушават благоговение.
- Благоговение ли? - озадачи се той, но в гласа му се долавяха весели нотки. После лицето му се преобрази и той се усмихна срамежливо. Прииска ми се да му се нахвърля. И го направих.
Дремех, завита със сатен и Грей. Крисчън ме събуди, като зарови нос в косата ми.
- Гладна ли си?
- Хмм, умирам от глад.
- И аз.
Понадигнах се и го погледнах. Беше се изтегнал на леглото.
- Днес имате рожден ден, господин Грей. Ще ви сготвя нещо. Какво ви се яде?
- Направи ми изненада. - Крисчън прокара длан по гърба ми и нежно ме погали. - Трябва да проверя блакберито си за съобщенията, които съм пропуснал вчера. - Въздъхна, стана от леглото и разбрах, че нашите специални мигове са свършили... засега.
- Хайде да вземем душ - предложи Крисчън.
Коя бях аз, че да откажа на рожденика?
*
Крисчън разговаряше по телефона в кабинета си. Тейлър беше при него. Изглеждаше сериозен, но носеше неофициално облекло - дънки и тясна черна тениска. Аз готвех обяда в кухнята. Бях открила в хладилника пържоли от сьомга и ги задушавах с лимон, правех салата и варях бейби картофки. Чувствах се невероятно отпусната и доволна, на седмото небе - буквално. Обърнах се към големия прозорец и погледнах разкошното синьо небе. „Всички тези разговори... целият този секс... хмм“. Спокойно можех да свикна с това.
Тейлър се появи от кабинета и ме откъсна от размислите ми. Намалих айпода си и извадих едната слушалка от ухото си.
- Здрасти, Тейлър.
- Здравейте, Ана.
- Добре ли е дъщеря ти?
- Да, благодаря. Бившата ми жена реши, че има апендицит, но както обикновено, просто всяваше паника. - Тейлър ме изненада, като извъртя очи към тавана. - Софи е добре, макар че има някаква гадна стомашно-чревна инфекция.
- Съжалявам.
Той се усмихна.
- Открихте ли Чарли Танго?
- Да. Спасителният екип пътува натам. Би трябвало да го докарат на летище „Боинг Фийлд“ късно вечерта.
- А, чудесно.
Тейлър ми се усмихна напрегнато.
- Това ли е всичко, мадам?
- Да, да, разбира се. - Изчервих се... дали някога щях да свикна с това Тейлър да ме нарича „мадам“? Караше ме да се чувствам адски стара, най-малко на трийсет.