- Да. Внезапно е... Един момент. - Припряно се отдалечих от кухненския остров и от тревожния поглед на Крисчън и се насочих към огромния прозорец. Балконските врати бяха отворени и излязох под слънчевите лъчи. Не можех да отида чак до парапета, беше ми прекалено високо.
- Знам, че е внезапно и така нататък, но... е, обичам го. И той ме обича. Иска да се ожени за мен и в сърцето ми никога няма да има друг. - Изчервих се, като си помислих, че никога не съм водила толкова интимен разговор с втория си баща.
Рей мълчеше. После попита:
- Каза ли на майка си?
-Не.
- Ани... Знам, че той е страшно богат и добра партия, ама чак пък брак? Това е адски сериозна стъпка. Сигурна ли си?
- Той е мъжът, с когото ще прекарам остатъка от живота си -прошепнах.
Рей помълча, после въздъхна.
- Той е всичко за мен - продължих.
- Ани, Ани, Ани! Ти си голям инат. Моля се на Господ да осъзнаваш какво вършиш. Дай ми го пак, ако обичаш.
- Добре, татко. Ще ме предадеш ли на Крисчън на сватбата?
- О, миличка. - Гласът му секна от вълнение и очите ми бликнаха сълзи. - Нищо няма да ми достави по-голяма радост - отвърна Рей накрая.
„0, Рей! Страшно те обичам...“ Преглътнах конвулсивно, за да овладея сълзите си.
- Благодаря, татко. Ей сега ще ти дам Крисчън. Бъди любезен с него. Обичам го - прошепнах аз.
Струва ми се, че Рей се усмихна от отсрещния край на връзката, но не бях сигурна. С него човек никога не може да е сигурен.
- Естествено, Ани. И ела да навестиш своя старец и да ми доведеш тоя Крисчън.
Върнах се в дневната - бясна, че Крисчън не ме е предупредил - и му подадох телефона, като демонстрирах с изражението си, че съм му страшно сърдита. Той весело взе слушалката и тръгна към кабинета си.
След две минути се появи пак.
- Получих доста неохотната благословия на втория ти баща
- съобщи ми гордо. Всъщност толкова гордо, че ме накара да се изкикотя, и той също ми се ухили. Държеше се така, сякаш току-що е договорил ново голямо сливане или придобиване, както, струва ми се, в известен смисъл си и беше.
- По дяволите, ти си отлична готвачка, жено. - Крисчън преглътна последната си хапка и повдигна чашата си бяло вино към мен. Похвалата му ме накара да се изчервя и ми хрумна, че ще мога да му готвя само през уикендите. Намръщих се. Обичам да готвя. Може би трябваше да му направя торта за рождения ден. Погледнах си часовника. Още имаше време.
- Ана? - откъсна ме от мислите ми той. - Защо ме помоли да не те снимам? - Въпросът му ме сепна още повече, защото гласът му звучеше измамно меко.
„Уф... мамка му“. Снимките. Вторачих се в празната си чиния и закърших пръсти в скута си. Какво можех да отговоря? Бях си обещала да не споменавам, че съм открила неговата версия на плеймейтките на „Плейбой“.
- Ана - изсумтя Крисчън. - Какво има? - Гласът му ме стресна и ми заповяда да го погледна. Кога си бях помислила, че не ме е страх от него?
- Намерих твоите снимки - прошепнах аз.
Той се облещи и попита невярващо:
- Сейфа ли си отваряла?
- Сейф ли? Не. Не знаех, че имаш сейф.
Той се намръщи.
- Не разбирам.
- В твоя скрин. Кутията. Търсех вратовръзката ти и кутията беше под дънките... онези, които обикновено носиш в стаята с играчките. Освен днес. - Изчервих се.
Крисчън ме зяпна ужасен и нервно прокара пръсти през косата си. Потънал в размисъл, поглади брадичката си, но не успя да скрие изписалото се на лицето му озадачено раздразнение. Внезапно поклати глава нетърпеливо - но и развеселено - и в ъгълчето на устата му разцъфтя възхитена усмивка. Той долепи върховете на пръстите си пред себе си и отново насочи вниманието си към мен.
- Не е онова, което си мислиш. Съвсем бях забравил за тях. Онази кутия е преместена. Мястото на снимките е в сейфа ми.
- Кой я е преместил? - попитах едва чуто.
Той преглътна с усилие.
- Само един човек може да го направи.
- О! Кой? И какво искаш да кажеш, че не е онова, което си мисля?
Крисчън въздъхна. Стори ми се засрамен. „Така и трябва!“ -изръмжа подсъзнанието ми.
- Ще ти прозвучи цинично, но те са застраховка - каза той и зачака реакцията ми.
- Застраховка ли?
- Срещу изобличаване.
Просветна ми така, че чак главата ми закънтя.
- О! - промълвих защото не се сещах какво друго да кажа. Затворих очи. Това беше. Чиста проба петдесет нюанса изврате-ност. - Да. Прав си. Наистина звучи цинично. - Станах да вдигна чиниите. Не исках да знам повече.
- Ана.
- Те знаеха ли? Момичетата... подчинените?
Крисчън се намръщи.
- Разбира се, че знаеха.
Уф, добре, и това беше нещо. Той се пресегна, хвана ме и ме притегли към себе си.