- Ако направи нещо, веднага ми кажи. Това се нарича „тежка аморална простъпка“ - или „сексуален тормоз“.
- Просто пихме по чаша след работа.
- Сериозно. Само да направи нещо - и е вън.
- Нямаш такава власт. - Честно! И преди да му забеля очи, прозрението ме връхлетя като товарен камион. - Нали, Крисчън?
Той ми отправи загадъчната си усмивка.
- Ти купуваш издателството! - прошепнах ужасено.
В отговор на паниката в гласа ми усмивката му изчезна.
- Не точно.
- Купил си го. СИП. Вече.
Крисчън премигна предпазливо.
- Възможно е.
- Купил ли си го, или не си?
- Купих го.
„Какво пък, по дяволите?“
- Защо? - ахнах уплашено. О, това вече беше прекалено.
- Защото мога, Анастейжа. Искам да гарантирам сигурността ти.
- Но нали каза, че няма да се месиш в кариерата ми!
- И няма.
Рязко измъкнах ръката си от неговата.
- Крисчън... - Не намирах нужните думи.
- Сърдиш ли ми се?
- Да. Разбира се, че ти се сърдя. - Кипнах. - Тъй де, кой отговорен бизнес ръководител взима решения въз основа на това с кого се чука в момента? - Пребледнях и нервно хвърлих поглед към Тейлър, който стоически не ни обръщаше внимание.
Мамка му! Само какъв момент за повреда на филтъра между мозъка и устата!
Крисчън отвори уста, после я затвори и ми се намръщи. Взирахме се гневно един в друг. Атмосферата в колата се вледени от неизречени думи и потенциални обвинения.
За щастие неловкото ни пътуване не трая дълго и Тейлър спря пред моя апартамент.
Измъкнах се от аудито, без да чакам да ми отворят вратата. Чух как Крисчън измърмори на Тейлър:
- Мисля, че ще е добре да изчакаш тук.
Усещах го зад себе си, докато ровех в чантата си за ключовете.
- Анастейжа - каза той, сякаш съм диво животно, което трябва да укроти.
Поех дъх и се обърнах към него. Толкова му бях сърдита, че гневът ми бе осезаем - нещо мрачно, заплашващо да ме задуши.
- Първо, от известно време не сме се чукали - от много отдавна, имам чувството - и второ, исках да се занимавам с издателска дейност. СИП е най-печелившото от четирите издателства в Сиатъл, но е на върха и ще изпадне в стагнация - трябва да започне да се разклонява.
Гледах го ледено. Очите му бяха напрегнати, дори заплашителни, обаче адски секси. Можех да се изгубя в суровите им дълбини.
- Значи сега си мой шеф - изсумтях.
- Формално съм шеф на шефа на твоя шеф.
- Формално това също е тежка аморална простъпка - фактът, че се чукам с шефа на шефа на моя шеф.
- И в момента се караш с него. - Крисчън свъси вежди.
- Защото е пълен задник - изсъсках.
Той отстъпи назад и ме изгледа удивено. „Уф, мамка му!“ Дали не прекалих?
- Задник ли? - промълви и изражението му се развесели.
„По дяволите! Бясна съм ти, не ме разсмивай!“
- Да. - Мъчех се да запазя морално оскърбения си вид.
- Задник?! - повтори Крисчън. На устните му вече трепкаше усмивка.
- Не ме разсмивай, когато съм ти бясна! - извиках.
И той се усмихна, ослепителна двайсет и четири каратова американска усмивка, и аз не можах да се овладея и също се разсмях. Как да не се поддам на радостта, която виждах в усмивката му?
- Това, че се хиля като луда, не значи, че не съм ти адски сърдита - измърморих задъхано, като се мъчех да спра да се кикотя като гимназиална мажоретка. „Въпреки че никога не съм била мажоретка“ - помислих си горчиво.
Той се наведе към мен и ми се стори, че ще ме целуне, но не го направи. Зарови нос в косата ми и вдиша дълбоко.
- Както винаги, госпожице Стийл, вие сте неочаквана. - Изправи се и ме погледна. В очите му танцуваше смях. - Е, ще ме поканиш ли вътре, или ще ме изпъдиш, задето съм упражнил демократичното си право на американски гражданин, предприемач и потребител да си купя каквото си искам, по дяволите?
- Разговарял ли си с доктор Флин за това?
Той се засмя.
- Ще ме поканиш ли, или няма, Анастейжа?
Опитах се да си придам възмутен вид - хапането на устните помага, - но се усмихвах, докато отварях вратата. Крисчън се обърна, махна на Тейлър и аудито потегли.
Странно бе Крисчън Грей да е в жилището ми. Апартаментът сякаш беше прекалено малък за него.
Още му бях сърдита - неговото дебнене нямаше граници. Хрумна ми, че сигурно затова му е известно и за следенето на електронната поща в СИП. Сигурно знаеше повече от мен за издателството. Отвратително!
Какво да правя? Защо той изпитваше такава нужда да гарантира сигурността ми? За бога, нали съм възрастен човек... е, почти. Какво да направя, за да го успокоя?
Докато го гледах как крачи из стаята като хищник в клетка, гневът полека ме напусна. Присъствието му тук, в дома ми, след като си бях мислила, че всичко между нас е свършило, ме разтапяше. Обичах го и сърцето ми беше преизпълнено с опияняващ възторг. Крисчън се оглеждаше, преценяваше обстановката.