- Мога да сготвя нещо - само че ще трябва да идем на пазар.
- На пазар?
-Да.
- Нямаш ли храна тук? - Лицето му стана сурово.
Поклатих глава. Пфу, изглеждаше доста сърдит.
- Тогава да вървим на пазар - строго каза той, обърна се и тръгна към вратата.
- Кога за последен път си бил в супермаркет?
Крисчън - следваше ме послушно с кошница в ръка - се огледа.
- Не си спомням.
- Госпожа Джоунс ли ти пазарува?
- Мисля, че Тейлър й помага. Не съм сигурен.
- Китайска кухня обичаш ли? Става бързо.
- Китайска кухня звучи добре. - Крисчън се ухили. Несъмнено се бе досетил за тайния ми мотив за бързо хранене.
- Отдавна ли работят при теб?
- Тейлър от четири години. И госпожа Джоунс е горе-долу оттогава. Защо нямаш нищо за ядене у вас?
- Знаеш защо - измърморих и се изчервих.
- Ти ме напусна, да не си забравила? - неодобрително каза Крисчън.
- Знам - отвърнах тихо. Не исках да си спомням.
Стигнахме на касата и мълчаливо застанахме на опашката.
„Ако не го бях напуснала, щеше ли да ми предложи мекия
вариант?“ - помислих си разсеяно.
- Имаш ли нещо за пиене? - върна ме в настоящето въпросът му.
- Бира... ако не се лъжа.
- Ще взема вино.
Божичко. Не бях сигурна какво вино продават в „Ърнис“. Крисчън се върна с празни ръце и отвратена физиономия.
- Наблизо има приличен магазин за алкохол - казах бързо.
- Ще видя какво предлагат.
Може би просто трябваше да идем у тях - тогава нямаше да имаме всички тези проблеми. Изпратих го с поглед, докато решително и с изящно спокойствие излизаше от супермаркета. Две влизащи жени спряха и го зяпнаха. „О, да, изпивайте с очи моя Петдесет нюанса“ - унило си помислих.
Исках го бързо в леглото ми, но Крисчън се правеше на интересен. Сигурно така би трябвало да се държа и аз. Богинята в мен неистово закима в знак на съгласие. И докато си чаках реда на опашката, измислихме план. Хмм...
На връщане от супермаркета Крисчън носеше торбите с покупки. Изглеждаше странно. Нищо общо с обичайния му шефски вид.
- Видът ти е много... домашен - казах, когато влязохме в апартамента.
- Досега никой не ме е обвинявал в това - иронично отвърна той и остави торбите на кухненския остров. Докато аз ги изпразвах, той извади бутилка бяло вино и започна да търси тирбушон.
- Обстановката още е нова за мен. Мисля, че тирбушонът е в онова чекмедже ей там. - Посочих с брадичка.
Струваше ми се толкова... нормално. Двама души се опознават, вечерят. И в същото време толкова странно. Страхът, който винаги изпитвах в негово присъствие, беше изчезнал. Вече бяхме правили заедно толкова много неща - изчервих се само като си помислих за тях - и все пак едва го познавах.
- За какво мислиш? - извади ме от унеса ми Крисчън, докато оставяше раираното си сако на дивана.
- За това колко малко те познавам.
Очите му омекнаха.
- Познаваш ме повече от всеки друг.
- Съмнявам се. - Госпожа Робинсън се появи неканена и напълно нежелана в ума ми.
- Вярно е, Анастейжа. Аз съм изключително затворен човек.
Подаде ми чаша бяло вино.
- Наздраве.
- Наздраве - отвърнах и отпих глътка.
Той прибра шишето в хладилника и попита:
- Искаш ли помощ?
- Не, няма нужда... седни.
- С удоволствие ще ти помогна. - Изражението му беше искрено.
- Можеш да нарежеш зеленчуците.
- Аз не готвя - осведоми ме той и подозрително погледна ножа, който му подадох.
- Предполагам, че не ти се налага. - Поставих пред него дъската за рязане и няколко червени чушки. Крисчън ги зяпна смутено.
- Никога ли не си рязал зеленчуци?
-Не.
Ухилих се.
- Смееш ли ми се?
- Това явно е нещо, което аз мога, а ти - не. Да си го признаем, Крисчън - за пръв път ти е. Ето, ще ти покажа.
Допрях се до него и той се отдръпна. Богинята в мен забеляза и се ухили.
- Ето така. - Нарязах една чушка, като внимателно отделих семето.
- Изглежда съвсем лесно.
- Не би трябвало да те затрудни - подметнах иронично.
Той ме погледна безизразно, после се зае със задачата си, а аз продължих да приготвям пилешките късчета. Крисчън започна да реже, предпазливо, бавно. „Божичко, ще останем в кухнята цяла нощ!“
Измих си ръцете и взех китайския тиган, олиото и другите необходими неща, като многократно се отърквах в него - с хълбок, лакът, гръб, ръце. Леки, привидно невинни докосвания. Всеки път той се вцепеняваше.
- Знам какво правиш, Анастейжа - каза сърдито, все още зает с първата чушка.
- Нарича се „готвене“, струва ми се - Изпърхах с клепки. Взех друг нож, застанах до него, обелих и нарязах чесън, лукчета и зелен фасул, като непрекъснато се отърквах в него.