- В леглото ти? - измърмори той.
- Да. - Изчервих се. - Правеше ми компания.
- Щастливец е този ,Дарли Танго“ - изненадано каза Крисчън.
„Да, сантиментална съм, Грей, защото те обичам“.
- Мой си е балонът - повторих, врътнах се и отидох в кухнята, като го оставих ухилен до уши.
Седяхме на персийския килим на Кейт, ядяхме с клечки сготвеното в китайския тиган пиле с нудълси от бели порцеланови паници и пиехме охладено пино гриджо. Крисчън бе облегнал на дивана разрошената си от скорошното чукане коса, дългите му крака бяха изпънати напред. Беше обул дънките си и бе облякъл ризата си. От айпода му тихо звучеше Буена Виста Соушъл Клъб.
- Така е добре - одобрително каза той и лапна късче пиле.
Седях по турски до него, ядях лакомо, обзета от невероятен
глад, и се възхищавах на босите му крака.
- Обикновено готвя аз. Кейт не я бива много.
- Майка ти ли те е научила?
- Не точно. - Свъсих вежди. - Докато проявя интерес да се уча, майка ми вече живееше с третия си мъж в Мансфийлд, Тексас. А Рей... е, ако не бях аз, щеше да я кара на препечен стар хляб и готова храна.
- Защо не остана при майка си в Тексас?
- С мъжа й Стив... не се спогаждахме. И ми липсваше Рей. Бракът й със Стив не трая дълго. Освести се, струва ми се. Тя никога не говори за него - прибавих тихо. Мисля, че това е мрачна част от живота й, за която изобщо не сме приказвали.
- И ти остана при втория си баща във Вашингтон?
- За кратко живях в Тексас. После се върнах при Рей.
- Оставам с впечатлението, че ти си се грижила за него - тихо отбеляза Крисчън.
- Така излиза. - Свих рамене.
- Свикнала си да се грижиш за хората.
Напрегнатият му глас привлече вниманието ми и аз го погледнах.
- Какво има? - попитах сепната от странното му изражение.
- Искам да се грижа за теб. - Очите му сияеха от някаква неизвестна емоция.
Сърдечният ми ритъм се ускори.
- Забелязах - прошепнах. - Просто го правиш странно.
На челото му се събраха бръчки.
- Не знам как по друг начин.
- Още съм ти сърдита, че си купил СИП.
Той се усмихна.
- Знам. Но това, че си ми сърдита, бебчо, няма да ме спре.
- Какво ще кажа на колегите си, на Джак?
Крисчън присви очи.
- Онзи скапаняк по-добре да внимава.
- Крисчън! - сгълчах го. - Той ми е шеф.
Крисчън силно стисна устни. Приличаше на непослушен хлапак. После каза:
- Не им казвай.
- Какво да не им казвам?
- Че издателството е мое. Подписахме предварителния договор вчера. Това ще остане в тайна четири седмици, докато ръководството не направи някои промени в СИП.
- О?... Ще ме уволнят ли?
- Искрено се съмнявам - иронично отговори Крисчън.
Намръщих се.
- Ако напусна и си намеря нова работа, и другата компания ли ще купиш?
- Нали не мислиш да напускаш? - Изражението му се промени, отново стана предпазливо.
- Възможно е. Не съм сигурна, че ми оставяш голям избор.
- Да, ще купя и другата компания - категорично отвърна той.
Отново му се намръщих. Бях в пълна безизходица.
- Не ти ли се струва, че мъничко прекаляваш с покровителството си?
- Да. Напълно съзнавам, че изглежда така.
- Да се обърнем към доктор Флин - измърморих.
Той остави празната си паница и ме погледна безизразно. Въздъхнах. Не исках да се караме. Станах и посегнах да взема паницата му.
- Искаш ли десерт?
- Страхотна идея! - Ухили ми се сладострастно.
- Аз ли? - „Защо пък да не съм аз?“ Богинята в мен се сепна от дрямката си и се надигна, наострила слух. - Имаме сладолед. Ванилов. - Изкисках се.
- Наистина ли? - Крисчън се ухили още по-широко. - Бихме могли да направим нещо с него.
„Какво нещо?“
- Може ли да остана? - попита Крисчън, докато се изправяше грациозно.
- Предполагах, че имаш точно това намерение.
- Позна. Къде е сладоледът?
- Във фурната. - Усмихнах му се мило.
Той килна глава настрани и въздъхна.
- Сарказмът е най-нисшата форма на остроумие, госпожице Стийл. - Очите му искряха.
„Уф, мамка му. Какво е намислил?“
- Може пак да те преметна на коляното си.
Оставих паниците в мивката.
- Носиш ли онези сребърни топчета?
Крисчън опипа джобовете на ризата и на дънките си.
- Колкото и да е странно, не. В службата няма голямо търсене.
- Много се радвам да го чуя, господин Грей. Струва ми се, казахте, че сарказмът е най-нисшата форма на остроумие.
- Е, Анастейжа, новият ми девиз е „Ако не можеш да ги победиш, предай се и мини към тях“.
Зяпнах го. Не можех да повярвам. Той ми се ухили с отвратително самодоволство, отвори фризера и извади голямата кутия ванилов сладолед „Бен & Джери“.