Аз съм само усещане. Ето какво прави с мен той - взима тялото ми и го обладава толкова цялостно, че не мисля за нищо друго освен за него. Вълшебството му е могъщо, опияняващо. Аз съм пеперуда, попаднала в мрежата му, неспособна и нежелаеща да избяга. „Аз съм негова... напълно негова“.
- Хайде, бебчо - изръмжава Крисчън през зъби и по даден знак, като неопитна магьосница, каквато съм, свършвам едновременно с него.г
Лежа свита на кълбо в прегръдките му върху лепкавите чаршафи. Гърдите му са притиснати към гърба ми, носът му е заровен в косата ми.
- Това, което изпитвам към теб, ме плаши - прошепвам аз.
Той се вцепенява, после тихо отвръща:
- И мен, бебчо.
- А ако ме напуснеш? - Тази мисъл е ужасяваща.
- Никъде няма да ходя. Струва ми се, че никога няма да ти се наситя, Анастейжа.
Обръщам се и го поглеждам. Изражението му е сериозно, искрено. Целувам го нежно. Той се усмихва и протяга ръка да отметне косата ми зад ухото.
- Никога не съм се чувствал така, както когато си тръгна, Анастейжа. Ще направя всичко, за да не изпитам пак същото. - Думите му прозвучават страшно тъжно, дори смаяно.
Отново го целувам. Искам някак си да разведря атмосферата, ала Крисчън го прави вместо мен.
- Ще ме придружиш ли утре на летния бал на баща ми? С благотворителна цел е, организира го всяка година. Обещах да отида.
Усмихвам се и изведнъж изпитвам свенливост.
- Ще дойда, разбира се. - Уф, мамка му. Нямам какво да облека.
- Какво има?
- Нищо.
- Кажи ми - настоява той.
- Нямам какво да облека.
Крисчън за миг изглежда неловко.
- Не се сърди, обаче всички онези дрехи за теб още са вкъщи. Сигурен съм, че все ще има някоя подходяща рокля.
Свивам устни.
- Виж ти, наистина ли? - казвам сардонично. Тази вечер не искам да се караме. Трябва да взема душ.
Момичето, което прилича на мен, стои пред СИП. Я чакай -това съм аз. Бледа и немита, с прекалено големи дрехи. Вторач-вам се в нея и установявам, че носи мои дрехи - доволна, здрава.
- Какво повече имаш от мен? - питам я.
- Коя сте вие?
- Никоя... А ти коя си? И ти ли си никоя?...
- Значи сме две - тихо, гонят ни, нали знаете... - Тя ми се усмихва, бавна, зла гримаса, прилича на маска, и е толкова вледеняваща, че започвам да пищя.
- Господи, Ана! - Крисчън ме разтърси и ме събуди.
Бях объркана. „У дома съм... в мрака... в леглото с Крисчън“. Разтърсих глава в опит да проясня ума си.
- Добре ли си, бебчо? Сънуваше кошмар.
-О.
Той включи лампата и тя ни окъпа в мъждивата си светлина. Гледаше ме загрижено.
- Момичето - прошепнах.
- Какво момиче?
- Когато днес си тръгвах, пред СИП имаше едно момиче. Приличаше на мен... но не съвсем.
Крисчън се вцепени. Лицето му пребледня.
- Кога беше това? - смаяно прошепна той. Надигна се, седна на леглото и се взря в мен.
- Когато си тръгвах днес следобед - повторих. - Познаваш ли я?
- Да. - Той прокара пръсти през косата си.
- Коя е?
Крисчън стисна устни и не отговори.
- Коя е? - настоях.
- Лийла.
Преглътнах мъчително. Бившата подчинена! Крисчън ми разказваше за нея преди да летим с безмоторния самолет. Усетих, че се напрягам. Какво му ставаше?
- Момичето, което е качило „Токсичен“ на айпода ти ли?
Той ме погледна тревожно.
- Да. Каза ли ти нещо?
- Каза: „Какво повече имате от мен?“ и когато я попитах коя е, отговори: „Никоя“.
Крисчън затвори очи, сякаш изпитваше болка. Какво се беше случило? Какво означаваше за него тя?
Настръхнах. „Ами ако тя означава много за него? Може би му липсва? Знам толкова малко за предишните му... хм, връзки“. Тя сигурно бе имала договор и беше правила каквото иска той, давала му беше доброволно от каквото се нуждае.
„О, не - а аз не мога!“ От тази мисъл започна да ми се гади.
Крисчън се измъкна от леглото, нахлузи дънките си и отиде в дневната. Хвърлих поглед към будилника и установих, че е пет сутринта. Изтърколих се от кревата, облякох си бялата риза и го последвах.
Мамка му, говореше по телефона.
- Да, пред СИП, вчера... привечер - каза тихо. Обърна се към мен, докато отивах към кухнята, и ме попита: - Кога точно?
- Към шест без десет - измънках. На кого се обаждаше по това време? Какво беше направила Лийла? Крисчън предаде информацията, без да откъсва очи от мен. Изражението му бе мрач-но и сериозно.
- Разбери как... Да... Едва ли, но пък аз не бих си и помислил, че може да го е направила. - Затвори очи, сякаш изпитваше болка. - Не знам какво ще стане... Да, ще разговарям с нея... Да... Знам... Провери и ми съобщи. Просто я открий, Уелч - тя е в беда. Открий я. - И затвори.