- Ужасно.
- Той си получи своето - отвърна навъсено Крисчън, докато влизахме в подземния гараж на „Ескала“.
„О?“
-Как?
Крисчън поклати глава, сякаш пропъжда особено противен спомен, и паркира до джипа ауди „Куатро“.
- Хайде. Франко ще дойде скоро.
В асансьора Крисчън ме погледна и попита делово:
- Още ли ми се сърдиш?
- Много.
Той кимна.
- Добре. - И се загледа право пред себе си.
Тейлър ни чакаше във фоайето. Как винаги разбираше кога и къде? Взе куфара.
- Уелч обажда ли се? - попита Крисчън.
- Да, господине.
- И?
- Всичко е уредено.
- Чудесно. Как е дъщеря ти?
- Добре е, благодаря, господине.
- Радвам се. Чакаме един фризьор, ще дойде в един - Франко Делука.
- Госпожице Стийл. - Тейлър ми кимна.
- Здравей, Тейлър. Дъщеря ли имаш?
- Да, госпожице Стийл.
- Колко е голяма?
- На седем.
Крисчън ме погледна нетърпеливо.
- Живее при майка си - поясни Тейлър.
- О, разбирам.
Той се усмихна. Неочаквано. Тейлър да е баща? Последвах Крисчън в хола, заинтригувана от тази информация.
Огледах се. Не бях идвала тук, откакто си тръгнах.
- Гладна ли си?
Поклатих глава. Крисчън ме погледна и се отказа да спори.
- Трябва да се обадя по телефона. Настанявай се.
- Добре.
Той изчезна в кабинета си и ме остави да стоя в грамадната художествена галерия, която наричаше свой дом, и да се чудя какво да правя.
„Дрехи!“ Взех раницата си, качих се в спалнята си и проверих в дрешника. Беше пълен - всичко съвсем ново, с етикетите. Три дълги официални рокли, три до коленете и още три всекидневни. Сигурно струваха цяло състояние.
Погледнах етикета на една от дългите рокли: две хиляди деветстотин деветдесет и осем долара. „Мамка му!“ Свлякох се на пода.
Не че е в мой стил. Стиснах главата си с ръце и се опитах да осмисля последните няколко часа. Защо, о, защо се влюбих в човек, който си е направо побъркан - красив, адски секси, по-богат от Крез и луд, та дрънка?
Извадих блакберито от раницата и се обадих на майка.
- Ана, скъпа! Отдавна не сме се чували. Как си, мила?
-Ами...
- Какво има? Още ли не сте се сдобрили с Крисчън?
- Сложно е, мамо. Мисля, че е луд. Това е проблемът.
- Разкажи ми. Мъжете понякога просто не можеш ги разбра. Боб се чуди дали е трябвало да се пренасяме в Джорджия.
- Какво?!
- Да, говори за връщане във Вегас.
О, и другите си имаха проблеми. Не само аз.
Крисчън се появи на прага.
- Тук ли си? Помислих, че си избягала. - Облекчението му беше очевидно.
Вдигнах ръка, за да му покажа, че говоря по телефона.
- Извинявай, мамо, трябва да свършвам. Ще ти се обадя пак.
- Добре, мила. Обичам те!
- И аз те обичам, мамо.
Затворих и го погледнах. Той се намръщи.
- Защо се криеш тук?
- Не се крия. Отчаяна съм.
- Отчаяна?
- От всичко това, Крисчън. - Махнах към дрехите.
- Може ли да вляза?
- Дрешникът си е твой.
Той отново се намръщи, влезе и седна по турски срещу мен.
- Това са просто дрехи. Ако не ти харесват, ще ги върна.
- Труден си за издържане, знаеш ли?
Крисчън се почеса по брадичката... по наболата си брадичка. Сърбяха ме пръстите да го докосна.
- Знам. Мъча се - промълви.
- Много си мъчен.
- Вие също, госпожице Стийл.
- Защо го правиш?
Очите му се разшириха и предпазливият му вид се завърна.
- Знаеш защо.
- Напротив, не знам.
Крисчън прокара пръсти през косата си.
- Голяма досадница си.
- Можеш да имаш чудесна подчинена брюнетка. Която ще те пита: „Какво точно желаете, господине?“, стига, разбира се, да си й позволил да говори. Тогава защо аз, Крисчън? Просто не мога да го проумея.
- Ти ме караш да гледам по друг начин на света, Анастейжа. Не ме искаш заради парите ми. Даваш ми... надежда - прошепна той.
Какво?! Господин Загадъчния се завръща?
- Надежда за какво?
Крисчън сви рамене.
- За още. - Гласът му беше гърлен и тих. - И си права. Свикнал съм жените да правят точно каквото им казвам, и то веднага. Това бързо се изтърква. В теб има нещо, Анастейжа, което ме зове на някакво дълбоко, непонятно равнище. Като сирена. Не мога да ти устоя и не искам да те изгубя. - Хвана ръката ми. - Не бягай, моля те - имай малко вяра в мен и малко търпение. Моля те.
Изглеждаше толкова уязвим... Наведох се напред и нежно го целунах по устните.
- Добре. Вяра и търпение. Това мога да понеса.
- Чудесно. Защото Франко е тук.
Франко беше дребен мургав гей. Веднага го харесах.
- Толкова красива коса! - възторгна се той с безобразен, навярно престорен италиански акцент. Сто на сто от Балтимор или някъде там, обаче ентусиазмът му беше заразен. Крисчън ни заведе в банята, припряно излезе и донесе стол от стаята.