Взех две затоплени чинии и ги сложих на кухненския остров.
- Обяд?
- Да, благодаря - отвърна Крисчън, докато се настаняваше на едно от високите столчета. Наблюдаваше ме внимателно.
- Проблем ли има?
- Не.
Намръщих се. Не искаше да ми каже. Сложих храната и седнах до него, примирена, че ще остана в неведение.
- Вкусно е - одобрително промърмори Крисчън, след като опита омлета. - Искаш ли вино?
- Не, благодаря. - „Докато съм до теб, главата ми трябва да е бистра, Грей“.
Наистина беше вкусно, въпреки че не бях чак толкова гладна. Но ядях, понеже знаех, че в противен случай Крисчън ще се заяжда. Накрая той наруши замисленото ни мълчание и включи класическото парче, което бях слушала преди това.
- Какво е това? - попитах.
- Кантелуб, „Песните на Оверн“. Тази се казва „Байлеро“.
- Прекрасна е. На какъв език е?
- На старофренски - всъщност на окситански.
- Ти знаеш френски, разбираш ли я? - В ума ми нахлуха спомени за безупречния френски, на който говореше на вечерята у родителите му...
- Някои думи, да. - Крисчън се усмихна, видимо отпуснат. -Това беше мантрата на майка ми: „музикален инструмент, чужд език, бойно изкуство“. Елиът знае испански, ние с Мия - френски. Елиът свири на китара, аз - на пиано, Мия - на чело.
- Леле-мале! А бойните изкуства?
- Елиът тренира джудо. Когато беше на дванайсет, Мия тропна с крак и се отказа. - Споменът го накара да се усмихне.
- Ще ми се и моята майка да беше толкова организирана.
- Доктор Грейс е страхотна, когато се отнася за успехите на децата й.
- Сигурно много се гордее с теб. Аз бих се гордяла.
По лицето му пробяга сянка и той за миг като че ли се притесни. Погледна ме предпазливо, сякаш е навлязъл в непознати води.
- Реши ли какво ще носиш довечера? Или трябва да дойда и да ти избера нещо? - Гласът му изведнъж бе станал безцеремонен.
„Леле! Май е сърдит. Защо? Какво съм казала?“
- Хм... още не съм. Сам ли избра всичките онези дрехи?
- Не, Анастейжа. Дадох списък и ръста ти на една консултантка в „Нийман Маркъс“. Би трябвало да ти станат. Просто за информация, за тази вечер и следващите няколко дни съм поръчал извънредна охрана. Смятам, че това е разумна мярка, като се има предвид, че поведението на Лийла е непредсказуемо и че тя е в неизвестност някъде по сиатълските улици. Не искам да излизаш сама. Съгласна?
Примигнах.
- Съгласна. - „Какво стана с „Трябва да те имам сега“, Грей?“
- Добре. Ще ги инструктирам. Не би трябвало да се забавя много.
- Тук ли са?
-Да.
„Къде?“
Крисчън вдигна чинията си, остави я в мивката и излезе. Какво ставаше, по дяволите? Той беше като няколко различни личности в едно тяло. Това не е ли симптом за шизофрения? Трябваше да проверя в Гугъл.
Почистих чинията си, бързо я измих и се върнах в моята спалня, като взех папката с етикет АНАСТЕЙЖА РОУЗ СТИЙЛ. Отново огледах дългите рокли. А сега де? Коя от трите?
Лежах на леглото и гледах лаптопа, айпада и блакберито. Толкова много техника! Заех се да прехвърля плейлиста на Крисчън от айпада на лаптопа, после отворих Гугъл, за да посърфирам в Мрежата.
- Какво правиш? - тихо попита Крисчън от вратата.
За миг се паникьосах. Дали да му покажа уебсайта, в който съм влязла - „Множествена личност: симптоми“?
Крисчън се изтегна до мен и погледна дисплея.
- Специално ли четеш този сайт? - осведоми се небрежно.
Безцеремонният Крисчън беше изчезнал - завръщаше се шеговитият Крисчън. Как да вървя в крак с това, по дяволите?
- Проучване. На една сложна личност. - Отправих му възмож-но най-безизразния си поглед.
Устните му потрепнаха в усмивка.
- Каква сложна личност?
- Моят личен проект.
- Сега личен проект ли станах? Допълнително занимание? Може би научен експеримент? Пък аз си мислех, че съм всичко. Обиждате ме, госпожице Стийл.
- Откъде знаеш, че си ти?
- Налучквам.
- Истината е, че ти си единственият извратен и непостоянен маниак на тема контрол, когото познавам интимно.
- Мислех, че съм единственият човек, когото познаваш интимно. - Той повдигна вежди.
Изчервих се.
- Да. Точно така е.
- Успя ли вече да стигнеш до някакви заключения?
Изтегнал се беше до мен, отпуснал глава на лакътя си. Изражението му беше меко, дори весело.
- Смятам, че се нуждаеш от сериозна терапия.
Крисчън се пресегна и нежно прибра косата зад ушите ми.
- Аз пък смятам, че се нуждая от теб. Заповядай. - И ми подаде червило.
Намръщих се озадачено. Червилото бе курвенски червено, изобщо не беше моят цвят.