Отношенията ми с Хосе се бяха върнали към нормалното. Онзи опит за целувка бе забравен. Е, ако не забравен, поне засега беше напъхан с метлата под килима, а моето друго аз се бе излегнало отгоре му, ядеше грозде и потупваше с пръсти в очакване на неделята. На вратата се почука и сърцето ми подскочи. Да не би...?
Кейт отвори и буквално беше пометена от Елиът. Той я сграбчи първо по холивудски, после по европейски. Честно, тези двамата що не хванеха да се разкарат. С Хосе се спогледахме. Бях потресена от липсата им на всякакъв такт.
- Искаш ли да идем до бара? попитах Хосе и той закима бясно. Беше толкова неловко с тези двамата! Как не хванаха да се изчукат пред нас, не знам! Кейт ме погледна с блеснали очи, цялата почервеняла.
- С Хосе ще идем до бара да пийнем по нещо казах й и врътнах очи. Ха! Все още можех да правя тая муцуна в свободното си от Крисчън време.
- Чудесно каза тя.
- Здрасти, Елиът. Чао, Елиът.
Той мигаше недоумяващо като бебе с големите си сини очи, а ние сХосе изскочихме от апартамента с кикот. Като тийнейджъри.
Тръгнахме към бара и аз хванах Хосе под ръка. С него беше толкова лесно. Не бях оценила това му качество.
- Нали все пак ще дойдеш на откриването на изложбата ми?
-Разбира се, Хосе. Кога е?
- На девети юни.
- Какъв ден се пада? Изпаднах в паника.
- Вторник.
- Да, тогава ще мога. А ти нали ще ни идваш на гости в Сиатъл?
- Само опитай да ме спреш засмя се той.
Върнах се от бара доста късно. Кейт и Елиът не се виждаха из апартамента, обаче как се чуваха! Силно се надявах да не съм вдигала такъв шум онези вечери. Крисчън не вдигаше шум. Изчервих се и бързо се сврях в стаята си. След една много неловка прегръдка в стил „Извинявай-Няма за какво-Слава богу" Хосе бе изчезнал. Не знаех кога ще го видя пак. Може би на изложбата му. И пак ми стана толкова хубаво, че открива изложба, че е успял. Щеше да ми липсва неговото палаво момчешко простичко излъчване. Не събрах сили да му кажа за Уанда: знаех, че ще побеснее, като разбере. Можех да се справям с бесни мъже, но само един по един. Трудно с двама наведнъж. Отворих дяволската машина и съвсем естествено там се кипреше имейл от Крисчън...
От: Крисчън Грей
Относно: Къде си?
Дата: 27 май 2011, 22: 14
До: Анастейжа Стийл
„На работа съм, ще ти пиша, щом се прибера".
Все още си на работа или си опаковала телефона си, макбука и новия си блякбери?
Обади ми се или ще се наложи да се обадя на Елиът.
Крисчън Грей Главен изпълнителен директор на „Грей Ентърпрайзис Холдинг"
Грабнах телефона. Пет пропуснати повиквания и едно гласово съобщение. От Крисчън.
„Мисля, че е време да се научиш да отговаряш на очакванията ми. Аз не съм много търпелив човек. Ако ми кажеш, че ще се свържеш с мен след работа, следва да го направиш. В противен случай започвам да се тревожа, а това не е емоция, която познавам добре, и определено не ми понася. Обади ми се".
Ставаше все по-лошо. Дали някога щеше да ме остави на мира? Та той буквално ме задушаваше. С разтреперани пръсти намерих телефона му и натиснах копчето за позвъняване. Чаках да вдигне и чаках да получа инфаркт преди това. Вероятно щеше да ми срита задника поне в седем нюанса лайняно. Мисълта бе далеч от приятна.
- Здравей каза меко той и тонът му ме смая, защото очаквах да е бесен. Ако не друго, поне звучеше успокоен и облекчен.
- Здрасти казах.
- Притесних се.
- Знам. Съжалявам, че не се обадих, но всичко е наред.
Той не отговори веднага.
- Добре ли прекара вечерта? Беше съмнително вежлив.
- Да. Опаковахме с Кейт и ядох китайско с Хосе казах и стиснах очи, като споменах името на Хосе. Той не каза нищо.
- А ти? попитах, за да запълня ужасяващата тишина в слушалката. „Няма да му позволя да ме кара да се чувствам виновна заради Хосе".
Най-сетне той въздъхна.
- Ходих на благотворителна вечеря. Беше адски тъпо и си тръгнах много бързо.
Прозвуча толкова тъжен, някак си... предаден. Сърцето ми се сви. Представих си го пред рояла в грамадната му стая и онази непоносимо тъжно-горчива меланхолия, изтичаща между пръстите му.
- Бих искала да си тук сега прошепнах, защото наистина исках да го прегърна. Да го утеша. Нищо, че нямаше да ми позволи. Исках да е близо до мен.
- Наистина ли? попита той с облекчение. Толкова нехарактерно за него. И тогава започнах да проумявам колко тъжен е наистина.
- Да казах запъхтяно.