След около цяла вечност той въздъхна отново.
- Ще те видя ли в неделя?
- Да, в неделя казах и през цялото ми тяло мина тръпка на очакване и възбуда.
- Лека нощ.
- Лека нощ, сър.
Обръщението го изненада. Разбрах го по начина, по който пое рязко дъх.
- Успех с преместването утре, Анастейжа. Гласът му бе много нежен. И двамата седяхме на телефона и не затваряхме. Като пубери. Никой не искаше да затвори пръв.
- Ти затвори пръв прошепнах. И най-после чух усмивката му.
- Не, първо ти. И знаех, че се смее.
- Не искам.
- И аз.
- Много ли ми беше ядосан?
-Да.
- Още ли си ми ядосан?
-Не.
- И няма да ме накажеш?
- Не. Тези неща ги правя на момента, не след време.
- Да, забелязала съм.
- Сега, госпожице, затвори телефона.
- Наистина ли искате да го направя, сър?
- В леглото, Анастейжа.
- Да, сър.
Никой не затвори.
- Мислиш ли, че някога ще се научиш да правиш каквото ти се каже? Беше хем развеселен, хем някак раздразнен.
- Може би. Ще видим в неделя казах и затворих.
Елиът стоеше гордо пред творението си. Тъкмо бе свързал телевизора към сателитния кабел в новия ни апартамент в Пайк Маркет. С Кейт се хвърлихме на дивана щастливи и доста впечатлени от уменията му да работи с бормашина. Плоският екран изглеждаше малко странно окачен директно на тухлената стена, но бях сигурна, че ще свикна с това.
- Виждаш ли, бебо, лесно е усмихна се широко с всичките си бели зъби той и Кейт буквално се разпадна на атоми върху дивана.
Врътнах им неодобрително очи.
- Много ми се ще да остана, но днес сестра ми се върна от Париж. Имаме задължителна семейна вечеря.
- Можеш ли да минеш след това? попита с надежда Кейт. Така меко, нежно, така нетипично за нея.
Станах и тръгнах към кухнята под предлог, че трябва да разопаковам един от кашоните. Щяха да почнат да се лигавят, а не ми се гледаше.
- Ще видя дали ще успея да се измъкна обеща той.
- Ще сляза да те изпратя каза Кейт.
- Чао, Ана каза ми той.
- Чао, Елиът. Поздрави на Крисчън.
- Само поздрави ли? Погледна ме с очи, пълни с предложения какво още мога да му изпратя.
- Да. Изчервих се. Той ми намигна, от което се изчервих още повече. После те излязоха да се изпращат.
Елиът беше прекрасно момче. Толкова различен от Крисчън. Топъл, сърдечен, земен, някак първичен, дори прекалено първичен, когато беше с Кейт. Не можеха да не се пипат непрекъснато. И честно, това поставяше всички други в крайно конфузно положение. А освен това ми се гадеше от завист.
След двайсетина минути Кейт се върна с пица и седнахме, заобиколени от кашони в новия апартамент, да ядем направо от кутията. Бащата на Кейт определено се бе постарал. Апартаментът не беше голям, но имаше три спални и огромна всекидневна с гледка към Пайк Лейн Маркет. Всичко бе в дърво и червени тухли, а повърхностите в кухнята бяха от гладък цимент. Беше много ново, утилитарно. А и мисълта, че сме в центъра на града...
В девет домофонът звънна и аз застинах. Кейт скочи, а с нея скочи и сърцето ми. Директно в устата.
- Доставка за госпожица Стийл и госпожица Кавана.
Разочарование плъзна по вените ми. Изненадах се от реакцията си. Не беше той.
- Втори етаж, апартамент две.
Кейт отвори на момчето. Устата му зейна, лигите му потекоха това, което се случваше с всеки мъж, когато погледне Кейт. Тесни джинси, тясна тениска и косата събрана високо на кок, със спускащи се около лицето кичурчета. Ей така им действаше на всички. Той й подаде бутилка шампанско със завързан за нея балон с формата на хеликоптер. Тя го изпрати с ослепителната си усмивка и започна да чете картичката на глас.
Скъпи дами, Желая ви късмет в новия ви дом.
Крисчън Грей
Кейт поклати недоволно глава.
- Защо не може да напише само „Крисчън"? И какъв е тоя балон?
- Чарли Танго.
- Я пак?
- Крисчън ме вози с хеликоптера си до Сиатъл.
Кейт ме гледаше с отворена уста. Трябва да си призная, че обичах тези макар и много редки случаи, когато Катрин Кавана млъкваше нокаутирана. Позволих си кратък момент на наслада, преди да поясня.
- Да, има хеликоптер и го кара сам казах гордо.
- Разбира се, че ще има хеликоптер тоя безобразно богат негодяй. Защо не ми каза? смъмри ме тя, но с усмивка.
- Ами... пропуснала съм. Доста неща ми се струпаха на главата през последните седмици.
Тя се намръщи.
- Сигурна ли си, че ще се оправиш, докато ме няма?
- Разбира се отвърнах. „Нов град, никаква работа... ексцентричен или по-скоро луд приятел".
- Ти ли му даде адреса ни?