Мозъкът ми завря. Дали тя бе взела най-хубавото от него преди той да се затвори така за света? Или го бе извадила от черупката на неговото собствено аз? Той имаше и друга хубава, весела страна. Усмихнах се неволно при спомена за танца, как се въртяхме из стаята, аз в ръцете му, а гащите ми някъде из джобовете му.
И после Червената стая. Потърках неволно китките си. „Така става, когато стягаш с кабелни връзки китките на младо момиче". И на това ли го бе научила, или просто го бе съсипала? Зависи от гледната точка. Или може би сам щеше да намери този път, със или без госпожа Робинсън. Това бе мигът, в който осъзнах, че мразя тази жена. И се надявах да не се налага да я виждам никога на живо, защото не знаех дали бих могла да поема отговорност за действията си. За първи път изпитвах такава омраза към човек, когото дори не познавах. Погледнах през прозореца, без да виждам абсолютно нищо освен ревността, раздразнението и яда си.
После се сетих за следобеда. Той се бе държал нежно и не ме насилваше да правя нищо сложно или болезнено. Дали бих го направила пак? Не можех да се преструвам дори пред себе си, че този въпрос подлежи на обсъждане. Разбира се, че бих. Ако ме пожелаеше, ако не болеше много и ако това беше единственият начин да съм с него.
Това беше голата истина. Исках да съм с него. Моето друго аз въздъхна с облекчение. Но тя рядко мислеше с акъла си. По-скоро мислеше с друга част от тялото си, а тази част в момента бе добре изложена на показ.
- Недей! каза той.
Обърнах се стресната към него. Дори не го бях докоснала.
- Какво недей?
- Да мислиш твърде много, Анастейжа. Посегна, хвана ръката ми, приближи я към устните си и целуна пръстите ми. -
Беше един прекрасен следобед за мен. Благодаря ти.
И така той се върна пак при мен. Мигах и се усмихвах срамежливо. Той беше... така ме объркваше. Реших да го попитам за това, което ме глождеше.
- Защо с кабелна връзка?
Той ми се усмихна.
- Връзва се бързо, лесно и щеше да е нещо ново за теб. Знам, че са доста брутални, но точно затова ги харесвам. Усмихна се нежно и добави: Много ефективен начин да бъдеш поставена на място.
Изчервих се и погледнах нервно към Тейлър. Той караше абсолютно безучастно, с поглед забит в пътя напред. Крисчън вдигна невинно рамене.
- Това е част от моя свят, Анастейжа.
Стисна ръката ми, пусна я и загледа навън през прозореца.
Точно така, това беше неговият свят, а аз исках да принадлежа към него, но при неговите условия... „О, наистина не знам!" Не бе споменал и онзи проклет договор. Тези мисли никак не повдигаха настроението ми. Погледнах през прозореца. Минавахме по един от мостовете. Наоколо беше вече съвсем тъмно, мракът гъст и с цвят на мастило. Нощта отразяваше настроението ми: черното нахлуваше в мен, обгръщаше сърцето ми и ме задушаваше.
Крисчън ме гледаше.
- За какво мислиш?
Въздъхнах.
- Чак толкова ли е зле? попита той.
- Иска ми се да знам за какво мислиш ти.
Той се засмя
- Взе ми думите от устата, бебчо.
Тейлър продължи да ни вози в нощта към Белвю.
Малко преди осем аудито зави по алеята към голямо изумително красиво имение в колониален стил. Като на картичка. Дори и само заради розите около входната врата.
- Готова ли си? попита Крисчън, докато Тейлър спираше.
Кимнах, а той стисна ръката ми окуражително.
- И за мен е нещо съвсем ново каза тихо и ми се усмихна закачливо. Обзалагам се, че сега си мислиш колко по-добре би било ако си с бикини, нали?
Изчервих се. Бях забравила за голия си задник. За щастие Тейлър бе слязъл от колата и отваряше вратата, така че не чу. Погледнах Крисчън сърдито, а той се засмя широко и чистосърдечно, докато аз се опитвах да изляза от колата, без да повдигам роклята.
Доктор Грейс Тревелиан-Грей бе на вратата и ни чакаше. Беше официална, в елегантна бледосиня копринена рокля. Зад нея стоеше господин Грей, както предположих, висок, рус и много привлекателен мъж с някакъв уникален, негов си чар. Също като Крисчън.
- Анастейжа, познаваш майка ми, а това е баща ми Карик.
- Здравейте, господин Грей. За мен е огромно удоволствие да се запознаем. Здрависах се с усмивка.
- Удоволствието е изцяло мое, Анастейжа.
- Моля, наричайте ме Ана.
Сините му очи бяха меки и нежни.
- Колко се радвам да те видя пак, Ана каза Грейс и ме прегърна топло. Влизай, мила.
- Тя тук ли е? попитах нервно Крисчън: бях чула женски глас.
- Това е Мия, малката ми сестра каза почти раздразнено Крисчън, но веднага омекна.
Думите му натежаха от обич. Гласът му стана по-мек, очите му засияха, когато произнесе името й. Очевидно я обожаваше. Тя летеше към нас дълга черна коса, висока, леко заоблени форми. Беше на моята възраст.