- Не се тревожи за Тейлър. Гледай мен, говори с мен.
Свих рамене.
- Да, това мислех. И още нещо. Споменах Джорджия само защото Кейт заговори за Барбадос. Все още не съм решила.
- Искаш да отидеш да видиш майка си?
-Да.
Той ме погледна странно. Усетих в него някаква вътрешна битка.
- Мога ли да дойда с теб? попита накрая.
„Какво?!"
- Ами... не мисля, че идеята е добра.
- Защо не?
- Надявах се да си почина от цялото това напрежение и да обмисля нещата.
- Напрягам ли те? Така ли ти действам?
- Да, много меко казано. Избухнах в луд смях.
Под светлините по магистралата видях как устните му се извиха в усмивка.
- Смеете ли ми се, госпожице Стийл?
- Смея ли, господин Грей?
- Мисля, че да и че често ми се смееш.
- Ти си доста забавен.
- Забавен?
- О, да!
- Забавен в смисъл на чудат или забавен в смисъл на някой, който те кара да се смееш?
- О, много от едното и малко от другото.
- Кое от двете е повече?
- Ще те оставя сам да прецениш.
- Не съм убеден, че съм способен на каквато и да е преценка, когато съм до теб, Анастейжа каза иронично и малко горчиво той и продължи тихо: За какво искаш да помислиш в Джорджия?
- За нас.
Той се размърда неудобно в седалката.
- Ти ми каза, че ще опиташ.
- Знам.
- И сега вече не си сигурна.
- Вероятно.
- Защо?
„Защо този разговор стана толкова сериозен и безсмислен?" Дойде ми като внезапно контролно, за което не съм учила. „Какво да му кажа? Защото мисля, че те обичам, а в твоите очи съм само една играчка?-Защото не мога да те докосвам, защото съм твърде изплашена, за да покажа чувствата си, за да не решиш да ме накажеш или да ми се скараш за това, или в най-лошия случай да ме напердашиш?" Какво повече можех да кажа?
Погледнах през прозореца. Колата летеше по моста. И двамата пътувахме обвити в мрак, с маски, зад които криехме чувствата си и мислите си. Нямаше нужда да е тъмно, за да се скрием един от друг.
- Защо, Анастейжа?
Чакаше отговора и ме притискаше за него.
Бях в като в капан. Не исках да го загубя. Въпреки всичките му изисквания, манията му да ме контролира, страшните му пороци и предпочитания никога не се бях чувствала по-жива. Така се чувствах и сега, седнала до него. Това бе най-щастливата тръпка в живота ми. Той беше винаги изненадващо сексапилен, умен, забавен. Но настроенията му... и защо по дяволите искаше да ми причинява болка? Бе казал, че ще помисли за възраженията ми, но все още се страхувах. Затворих очи. Какво да му кажа? Дълбоко в себе си аз все така исках повече. Повече нежност, повече усмивки и повече от онзи забавен, весел Крисчън, повече... любов.
Той стисна ръката ми.
- Говори с мен, Анастейжа. Не искам да те загубя. През последните дни...
Бяхме стигнали почти до края на моста. Шосето вече беше окъпано в неонови светлини. Лицето му ту грееше, ту потъваше в мрак под лампите, профучаващи край нас. Добра метафоpa. Този мъж, когото преди считах за романтичен герой, за смел бял рицар с бляскави доспехи, не беше дори черен рицар, както сам казваше за себе си. Не беше романтичен герой. Беше човек с много дълбоки емоционални проблеми и ме водеше надолу, към мрака. Дали не можех да го изведа нагоре към светлината?
- Аз все още искам повече прошепнах.
- Знам. И ще опитам.
Пусна ръката ми и нежно дръпна брадичката ми надолу, за да освободи приклещената между зъбите ми устна.
- Ще опитам заради теб, Анастейжа. Всяка клетка на тялото му излъчваше откровение, честност и желание да успее.
Това ми стигаше. Разкопчах колана си и за секунди се преместих в скута му. Предполагам това беше последното, което очакваше. Увих ръце около главата му и го целунах дълго и настоятелно и след части от секундата той ми отговаряше.
- Остани с мен тази вечер каза задъхано. Ако се прибереш, няма да те видя цяла седмица. Моля те.
- Ще остана. И аз също ще се опитам. Ще подпиша договора. Това вече беше импулсивно взето решение.
Той ме погледна мълчаливо и след малко каза:
- Направи го след като се върнеш от Джорджия. Помисли си, и помисли добре, бебчо.
- Добре. Няколко километра пътувахме в мълчание.
- Не бива да пътуваш без колан прошепна той недоволно в косата ми, но не направи опит да ме отмести от скута си.
Сгуших се в него, затворих очи, носът ми опираше във врата му, главата ми беше на рамото му. Вдишах аромата му. Освободих съзнанието си и за миг си позволих да си представя, че ме обича. Беше толкова реално, почти осезаемо истинско, и една малка част от моето заядливо, неприятно и винаги мрънкащо подсъзнание си позволи да се... надява. Внимавах много да не докосвам гърдите му, но така или иначе при всяко мое помръдване той ме стискаше здраво и нямах шанс.