И тогава го видях. Сърцето ми подскочи от радост. Наистина не можех да направя нищо срещу себе си. Гледах парализирана, оглупяла, омагьосана как бавно се приближава към нас. Наистина беше дошъл. Заради мен. Моето друго аз подскочи от дивана, на който бе лежало досега отегчено до смърт.
Крисчън вървеше грациозно през тълпата, косата му менеше цвета си под приглушеното халогенно осветление. Очите му горяха. От гняв? Или може би от напрежение? Устата му беше свита леко презрително, челюстите здраво стиснати. Не можех да си позволя да бъда ядосана пред майка ми, макар в този миг да не бях ядосана, а направо побесняла.
Той дойде до масата ни. Очите му ме гледаха войнствено. Беше с бяла ленена риза и джинси.
- Здрасти изквичах аз. Беше невъзможно да прикрия нито шока си, нито радостта си да го видя.
- Здравей каза той и за огромна моя изненада се наведе и ме целуна по бузата.
- Крисчън, това е майка ми, Карла.
„Възпитанието преди всичко!"
Той се обърна към майка ми.
- Много се радвам да се запозная с вас, госпожо Адамс.
Как бе научил името й?
И тогава той я дари с онази спираща сърцето, опустошаваща, пленителна усмивка, каквато само той можеше да дари и с право трябваше да патентова. Долната челюст на майка ми буквално падна до масата.
„Майка ми, я се стегни!"
Тя пое протегнатата за поздрав ръка. Не отговори. Едва в този миг осъзнах, че да седиш и да се блещиш, без да можеш да обелиш един лаф като хората, се предава по наследство. Не се бях сещала за това досега.
След много преглъщания, задъхване и битки за глътка въздух тя успя да изкара една дума.
- Крисчън!
Той я погледна разбиращо, очите му искряха весело. Не можех да ги гледам такива.
- Какво правиш тук? Въпросът ми прозвуча по-грубо, отколкото исках.
Усмивката му изчезна. Изражението му вече беше съвсем заключено. Бях толкова щастлива да го видя, но изненадата ми дойде в пъти повече, а и гневът ми към онази кучка Робинсън не се бе уталожил. Никак даже. Не знаех какво да направя понапред дали да се хвърля в ръцете му, или да му се разкрещя. Освен това бях малко притеснена заради мейла, който му бях пратила току-що.
- Дойдох да те видя, разбира се. Погледна ме безизразно. Оле, майко! Какво ли му се въртеше из ума? И съм отседнал в този хотел.
- Отседнал си тук? Гласът ми беше като на мутиращ пубер на значителна доза амфетамини. Високите тонове бяха непоносими дори за собствените ми уши.
- Е, вчера си пожела да съм тук. Спря за секунда да прецени реакцията ми и продължи: А ние се стремим да задоволяваме желанията на госпожица Стийл. Гласът му бе тих, без никаква следа от хумор.
Майчице! Дали беше чак толкова ядосан? Явно от коментара за Робинсън. Или защото бях на третия и вече поглеждах към четвъртия космополитьн? Майка ми ни гледаше като тресната с цепеница.
- Ще ни направите ли компания за по едно питие, Крисчън? И махна на сервитьора, който пристигна на масата ни със скоростта на Батман.
- Един джин с тоник каза Грей. „Хендрикс", ако имате, или „Бомбай Сапфир". Ако е „Хендрикс" с краставичка, ако е „Бомбай Сапфир" с лайм.
Само Крисчън можеше да направи поръчката на напитка да звучи като манджа.
- И още два космополитъна, ако обичате добавих и го погледнах притеснено. Какво толкова! Пиех с майка си. Как може да се ядосва за такова нещо?
- Седнете, Крисчън.
- Благодаря, госпожо Адамс.
Крисчън седна до мен.
- Значи по една огромна случайност си отседнал в хотела, в който аз по друга огромна случайност пия? попитах. Полагах усилие да говоря възможно по-спокойно.
- Или да го кажем по друг начин. Ти случайно пиеш в хотела, в който аз по случайност съм отседнал каза той. Всъщност току-що приключих с вечерята си, дойдох да пийна нещо и те видях. Тъкмо се бях замислил дълбоко над последния ти имейл, вдигам очи и... ето те и теб. Каква случайност! Наклони глава настрани и видях нещо като усмивка. Слава богу! Може би в крайна сметка вечерта нямаше да е тотално провалена.
- С майка бяхме на пазар тази сутрин, после на плажа и решихме да пийнем по нещо казах с натрапчивото чувство, че му дължа обяснение.
- Ти ли купи това потниче? Погледна съвсем новото ми зелено копринено потниче. Цветът ти отива. И си хванала малко тен. Изглеждаш прекрасна.
Изчервих се. Не можах да обеля и дума.
- Мислех да мина да те видя утре у вас. Но ето, че те намирам тук.
Хвана ръката ми, стисна я нежно, прокара палеца си няколко пъти по кокалчетата и... усетих познатата болка на желанието. Електричеството между нас мина под кожата ми като токов удар. Допирът на палеца му подпали кръвта ми и тя запали всичко по пътя си. Не го бях виждала повече от два дни. И го исках. Дишах учестено. Усмихнах му се свенливо и видях лека усмивка в ъгълчетата на устните му.