- Мислех да те изненадам, но както винаги си една точка напред с изненадите. Не очаквах да те видя тук.
Погледнах майка ми, която се блещеше... да, блещеше се... безмълвно и не откъсваше очи от него. „Спри, мамо! Той не е някакво чудо, виждала си предостатъчно мъже". Знаех, че вижда първия ми приятел, но чак толкова ли не беше за вярване, че мога да привлека някой мъж? „Този мъж? Да бе, я го погледни пак и се опитай да си повярваш!" обади се заядливо подсъзнанието ми. „О, я млъквай! Кой те е канил на купона?" Гледах сърдито майка ми, но тя не приемаше и не предаваше.
- Не искам да отнемам от времето, което искаш да прекараш с майка си. Ще пийна едно бързо питие и ще се качвам. Имам доста работа каза той. Изглеждаше съвсем искрен.
- Крисчън, така се радвам да се запознаем намеси се ентусиазирано майка ми. Ана говори с толкова топли чувства за вас.
- Нима? попита усмихнато той. Погледна ме учудено, дори развеселено, а аз се изчервих. Отново.
Сервитьорът пристигна с напитките ни и обяви триумфално:
- „Хендрикс", сър!
Крисчън му благодари.
Отпих нервно.
- Колко време ще останете в Джорджия? попита майка ми.
- До петък, госпожо Адамс.
- Нека вечеряме всички у нас утре. И моля, наричайте ме Карла.
- С удоволствие, Карла.
- Идеално. Извинете ме, но се налага да отида до тоалетната.
Какви ги вършеше? Току-що се бе върнала оттам! Гледах я
отчаяно как става и ни оставя сами.
- Значи си ми ядосана, че съм вечерял със стара приятелка? каза той, вдигна ръката ми до устните си и целуна поред кокалчетата на пръстите ми.
„По дяволите! Сега ли трябва да се разправяме!"
- Да казах и усетих как кръвта ми не гори вените ми, а направо ги топи.
- Сексуалната ни връзка беше преди много години, Анастейжа прошепна той. Не искам никоя друга. Искам само теб. Не си ли го разбрала?
Мигах на парцали както обикновено.
- Когато мисля за нея, си я представям като някаква насилница на малки момчета... Спрях да дишам в очакване на реакцията му.
- Не може да съдиш хората така. Не беше така прошепна той, но по цвета на лицето му и изражението му личеше, че е шокиран от думите ми. Пусна ръката ми.
„Да съдя?"
- О, нима? А как беше? Не може да се каже, че космополитъните в мен си мълчаха.
Той се смръщи още по-озадачено. Аз не се спирах.
- Възползвала се е от едно петнайсетгодишно дете. Ако ти беше петнайсетгодишно момиче, а Робинсън не беше госпожа, а господин, който те вкарва в такава връзка, дали би изглеждало пак така нормално? Ами ако се беше случило на Мия?
- Ана, не беше така. Или поне не се чувствах така. Тя дойде в живота ми за добро. Тя беше това, от което имах нужда.
- Не разбирам. Беше мой ред да гледам удивено.
- Анастейжа, майка ти ще се върне всеки момент. Не ми е удобно да говоря за това точно сега. После... може би. Ако не ме искаш тук, самолетът ми чака. Мога да си ида веднага.
Беше ми ядосан. Не, не исках.
- Не, не си отивай. Моля те. Наистина съм щастлива, че си чук. Просто се опитвам да те накарам да разбереш. Ядосах се, защото в мига, в който ме няма край теб, ти излизаш с нея. Помисли си как се чувстваш ти, когато знаеш, че Хосе е с мен. А Хосе е просто приятел. И никога не съм имала сексуална връзка с него. Докато ти и тя...
- Ревнуваш? Той ме гледаше, все едно току-що откриваше, че съм от друга планета. Очите му омекнаха.
- Да. И съм ядосана за това, което ти е направила.
- Анастейжа, тя ми помогна. Това е всичко, което ще кажа за нея. А за ревността... е, значи можеш да разбереш как се чувства човек, когато не е основателна. Не се е налагало да се оправдавам за постъпките си през последните седем години пред никого. Пред абсолютно никого. Правя това, което пожелая, Анастейжа. Обичам свободата си. Не отидох да вечерям с нея, за да те разстройвам. Тя е приятел и бизнес партньор.
Бизнес партньор? Още по-зле.
Той ме гледаше и се опитваше да прецени реакцията ми.
- Да, ние сме бизнес партньори. Сексът е минало и за двама ни. От години.
- Защо прекратихте връзката си?
Устата му се сви, очите му пламнаха.
- Мъжът й разбра. Не може ли да говорим за това друг път? Някъде... насаме?
- Няма да ме убедиш, че не е педофилка.
- Не мисля за нея по този начин. И никога не съм мислил така. Стига вече! отсече той.
- Обичаше ли я?
- Карате ли се? Майка ми се бе върнала, без да забележим. Гледаше ни преценяващо.
- Не, мамо отвърнах с най-милата си усмивка.