- Добре. Погледна ме недоволно.
Трябваше да положа огромни усилия, за да не врътна очи.
- Иска ми се да можех да ти врътна едни очи сега.
- Щом искаш. Направи го, за да ми развалиш деня напълно каза сурово той.
Гледах тавана.
- Е, един пердах може и да ме събуди. Свих устни в размисъл.
Той зина от почуда.
- От друга страна, не ми се иска да те занимавам с такава тежка физическа работа в тая жега. Климатът изморява достатъчно казах невинно.
Крисчън затвори уста и се опита да изглежда сърдит, но видях, че смехът се върна в очите му.
- Както винаги, успяхте да ме предизвикате, госпожице Стийл. Сега си изпий чая!
Забелязах опаковката от „Туинингс" и сърцето ми запя. „Виждаш ли, на него наистина му пука и го е грижа". Седнах срещу него с чая и започнах да пия от... красивото му лице. Дали някога щях да му се наситя?
Преди да излезем, Крисчън ми даде горнище на анцуг.
- Ще ти трябва.
Ставаше все по-загадъчно.
- Повярвай ми засмя се той, наведе се и ме целуна, после сграбчи ръката ми и излязохме.
Навън беше сравнително хладно. Нощта започваше да избледнява. Портиерът подаде на Крисчън ключовете от лъскава спортна кола. Погледнах го учудено, а той се засмя.
- Знаеш ли, понякога е страхотно да съм обратно в кожата си каза затворнически и пак се засмя. Не можех да не го обожавам такъв закачлив и безгрижен. Той ми отвори вратата, поклони се артистично като мой лакей и аз се качих. Беше в такова страхотно настроение!
- Къде отиваме?
- Ще видиш. Засмя се пак. Колата тръгна към изхода на паркинга и скоро Савана остана зад нас. Той програмира джипиеса и натисна едно копче върху волана. Колата се изпълни със звуците на класическа музика. Сладкият нежен звук на стотици плачещи цигулки ни залюля като в хамак.
- Какво е това? попитах.
- Верди. „Травиата".
Божествено!
- Всъщност „Травиата" какво значи?
Крисчън ме погледна и се усмихна отново.
- Буквално преведено означава „пропаднала жена". Либретото е по „Дамата с камелиите".
- Знам. Чела съм я.
- Че как иначе.
- Прокълнатата куртизанка. Размърдах се неудобно в седалката от плюш и кожа. Дали не се опитваше да ми каже нещо? Доста тъжна история добавих.
- Потискаща, наистина. Искаш ли ти да избереш музика? Това е на айпода ми. Той пак се усмихна загадъчно.
Не виждах никъде айпода му. Той докосна един малък екран на таблото между нас и плейлистата се появи.
- Избери каквото ти се слуша. Устните му се извиха в дяволита усмивка и вече знаех, че ме предизвиква.
Айподът на Крисчън Грей би бил интересен обект за обследване. Минах по листата и пуснах перфектната песен. Никога не си бях представяла Крисчън като фен на Бритни. Беше някакъв клуб микс. Техно ритъмът май дойде в повече и на двама ни. Той намали звука. Може би наистина беше рано за това. Бритни бе прекалено еротична за случая.
- Токсично, а? засмя се Крисчън. Едва ли имаше предвид само името на песента.
- Не те разбирам казах невинно.
Той намали музиката още малко. Поздравих се. Моето друго аз бе застанало на подиума и чакаше златния си медал. Той намали още повече. „Победа! Победа!"
Не е моя идеята за тази песен каза той някак между другото и натисна рязко педала, за да ме залепи към седалката. Бяхме на магистралата
.„Моля? Кучият му син винаги знае какво прави. Как така не знае за тази песен? Че кой я е качил там?" И изпаднала в догадки, залепена за седалката, трябваше да слушам Бритни до края на света.
„Кой... кой...?"
Песента свърши и айподът мина към Деймиън Райе, който пееше като на опело. „Кой? Кой?" Гледах през прозореца, стомахът ми се обръщаше. Кой?
- Лейла я качи отвърна той на неизречения ми въпрос. Как го правеше този номер?
- Лейла?
- Една от бившите. Обичаше да слага песни в айпода.
Гласът на Деймиън виеше нещо съвсем в тон с настроението
ми. „Бивша подчинена? Бивша какво?"
- Една от петнайсетте ли? попитах. -Да.
- Какво се случи с нея?
- Приключихме.
- Защо?
„Ох, Боже! Как може толкова рано да се водят такива разговори?" Но той беше спокоен, дори щастлив. И най-вече разговорлив.
- Тя искаше повече. Гласът му бе тих, замислен дори, а изречението му увисна между нас с тази силна, тежка дума „повече" в края.
- А ти не искаше, така ли? попитах преди да успея да си сложа цедка на устата. И защо по дяволите ми беше да знам още?
Той поклати глава.
- Никога не съм искал повече до деня, в който те срещнах.
Дъхът ми спря. „Не исках ли точно това? Да го накарам да