иска повече... И той иска!" Моето друго аз бе паднало от подиума и сега се канеше да ходи на картинг.
- Какво се случи с останалите четиринайсет? попитах.
„Той говори! Бързо, възползвай се!"
- Искаш ли списък? Разведени, изоставени, починали?
- Не си Хенри Осми.
- Добре, имал съм четири дълги връзки с четири жени. Освен Елена.
- Елена?
- Госпожа Робинсън. Той пак се усмихна на своята малка тайна шега.
„Елена! Мамка му!" Тая вещица имаше име! И звучеше чуждестранно. Представих си женски вампир с прекрасна бяла кожа, катраненочерна коса и рубинени устни. Знаех, че е красива! Знаех!
„Не трябва да мисля за това! Не трябва да мисля за това!"
- Какво стана с четирите? попитах само и само да спра да мисля за нея.
- Така сте любопитна, така нетърпелива, госпожице Стийл! скара ми се закачливо той.
- О, я да видим, господин Кога-Ти-Е-Цикълът?
- Анастейжа, един мъж трябва да знае тези неща.
- Тъй ли?
- Тъй.
- Защо?
- Защото не искам да забременееш.
- И аз не искам. Не и през следващите няколко години.
Крисчън мигна озадачен, но се отпусна успокоен. Добре, дотук добре. Крисчън не искаше деца. Сега или никога. Честността му и желанието му да бъде откровен с мен бяха нещо толкова мило. Може би защото беше утро? Или бяха сложили нещо във водата в Джорджия? Или бяха изпуснали нещо във въздуха? Какво още исках да знам? „Улови мига!"
- И какво стана с четирите? попитах.
- Едната срещна друг. Другите три искаха повече. А тогава не се предлагах на пазара за „повече".
- А останалите? натисках аз.
Той ме погледна бързо, поклати глава и каза:
- Просто не тръгна.
Имах информация, толкова много информация за обработване, имах да човъркам и анализирам колкото си искам. Погледнах през прозореца и забелязах как небето леко порозовява и как мек цвят на аквамарин пролазва бавно напред. Зората ни преследваше.
- Накъде пътуваме? попитах. Бяхме на магистрала 95 и карахме на юг. Само това знаех.
- Към едно летище.
- Нали няма да се връщаме в Сиатъл? викнах в паника. Не се бях сбогувала с мама. Тя ни чакаше за вечеря!
Той се засмя.
- Не, Анастейжа, ще се гмурнем в моето второ любими хоби.
- Второ ли?
- Да, тази сутрин ти казах кое е първото ми любимо.
Погледнах красивия му профил. Гледката бе като миксер за
мозъка ми. Както и последното му изречение. Не разбирах.
- Да ви глезим и да ви удовлетворяваме, госпожице Стийл. По всякакъв възможен начин. Това е начело на списъка.
„О, това ли било!"
- Е, това е начело и в моя списък на разнообразните ми и доста странни приоритети казах и се изчервих.
- Радвам се да го чуя каза сухо той.
- Летище значи...
Усмихна ми се.
- Безмоторно летене.
Това ми говореше нещо. Май го бе споменавал.
- Ще гоним зората, Анастейжа. Той се обърна към мен и се усмихна. Джипиесът му напомни да завие надясно към нещо като индустриален комплекс. Спряхме пред голяма бяла сграда с надпис „Асоциация по безмоторно летене Брънзуик".
Щяхме да летим с безмоторен самолет!
- Готова ли си за това? попита той.
- Ти ли ще пилотираш?
-Да.
- О, да! казах без миг колебание. Той се усмихна, наведе се към мен и ме целуна.
- Още едно нещо, което правим за първи път, госпожице Стийл.
Какво правим за първи път? За мен беше ясно, но за него? Нали каза, -че е карал и преди? Той мина зад колата и ми отвори вратата. Небето бе сменило леко цвета си. Беше като опал, нежно сияние зад мъничките облачета, които се мотаеха като попаднали там съвсем случайно. Зората беше зад нас.
Крисчън ме поведе покрай сградата към хангар, където имаше няколко паркирани самолета. До тях бе застанал мъж с обръсната глава и луд поглед, а до него стоеше Тейлър.
Тейлър! Дали Крисчън изобщо ходеше някъде без него? Аз му се усмихнах широко, а той ми кимна професионално.
- Господин Грей, това е пилотът на другия самолет, господин
Марк Бенсън каза Тейлър. Крисчън и Бенсън се здрависаха и заговориха за техни си работи за скорости, за вятъра, за посоки и разни технически неща.
- Здравей, Тейлър! казах срамежливо.
- Добро утро, госпожице Стийл отвърна той и пак ми кимна. Намръщих се и той веднага се поправи: Ана! Като дявол на колела е тези няколко дни. Радвам се, че сме тук добави затворнически.
О, това беше нещо ново! Защо? Не и заради мен! Да не беше настъпил някакъв нов Апокалипсис? Откровението на Свети Йоан ли се честваше? Определено беше от водата в Савана. Иначе какво друго можеше да накара тези мъже да се отпуснат?
- Анастейжа подкани ме Крисчън. Хайде! И ми подаде ръка.