Вратите се отвориха и за огромна моя изненада Грей хвана ръката ми с дългите си хладни изящни пръсти. Усетих как електричеството мина през цялото ми тяло и как сърцето ми, което така или иначе вече беше извън всякакъв контрол, заблъска нечовешки. На излизане от асансьора чухме сподавения кикот на двойката зад нас. Грей се усмихна широко.
- Какво толкова намират хората в тези асансьори?
Минахме през просторното пълно с хора лоби и се отправихме към изхода, но Грей отбягна въртящата се врата. Зачудих се дали го направи, защото там се налагаше да пусне ръката ми.
Беше неделя, мека и топла майска неделя. Слънцето напичаше и почти нямаше трафик. Грей зави наляво и изчакахме светофара да светне зелено. Той не пусна ръката ми.
„Ето ме, на улицата с Крисчън Грей, и той ме държи за ръка".
Никой преди него не ме бе държал за ръка. Усетих прилив на радост и гордост и с мъка потиснах усмивката си, която заплашваше да разцепи лицето ми на две, ако я пусна.
„Засмяна като зелка. Бъди разумна, Ана, дръж се на ниво", молеше ме онова гласче. Зеленото човече светна и тръгнахме.
Вървяхме четири пресечки, докато стигнем до кафенето, и той пусна ръката ми, за да ми отвори вратата.
- Искаш ли да избереш маса, докато аз взема напитките? Какво искаш? попита той, любезен както винаги.
- Ами... за мен един английски чай, торбичката отделно.
Това го учуди.
- Не искаш кафе, така ли?
- Не съм много по кафето.
- Добре, чай, торбичката отделно. Захарче?
За секунда си глътнах езика, но за щастие гласчето ме ритна в зъбите преди да отворя уста: „Не бе, тъпо момиче, не ти си захарче, пита те дали искаш захар с чая".
- Не, благодаря. Пак зазяпах грозните си пръсти.
- Искаш ли да хапнеш нещо?
- Не, благодаря.
Той кимна и отиде да вземе напитките.
Наблюдавах го тайничко, докато чакаше на опашката. Можех да го гледам цял ден... висок, с широки рамене, елегантно слаб и тези панталони как падаха от ханша по краката му... Един-два пъти прокара дългите си пръсти през вече сухата си коса, но тя си оставаше все така рошава и немирна. Как ми се искаше да съм на мястото на тези пръсти. Мислите свободно нахлуваха в съзнанието ми и лицето ми пламна. Захапах устната си и пак загледах ръцете си.
- За какво мислиш? Грей се бе върнал. Погледът му ме изяждаше.
Придобих пурпурен цвят. „Тъкмо си мислех как ми се иска да прокарам пръсти по косата ти и се питах дали е мека". Отърсих се. Той постави таблата върху елегантната кръгла дървена масичка. Подаде ми чашката, чинийката, малкото чайниче и една малка чинийка, в която бяха сложили само пакетчето чай „Туинингс Брекфаст", любимият ми чай. За себе си бе взел кафе, върху каймака на кафето бяха сложили мляко и сметана, в които плуваше оформено от кафето листо. Как ли ги правят тези формички? Премести таблата встрани, седна срещу мен и кръстоса дългите си крака. Чувстваше се така удобно в собственото си тяло. Завиждах му. Ето ме смачкана, без никаква координация, напълно неспособна да измина разстоянието от точка А до точка Б, без да падна и да си разбия мутрата.
- Та за какво си мислеше? напомни ми въпроса си той.
- Това е любимият ми чай казах тихо и задъхано. Все още не можех да повярвам, че седя срещу Крисчън Грей в кафене в Портланд. Той смръщи вежди. Знаеше, че не му казвам истината. Пуснах чая в чайника и почти веднага го извадих с лъжичката. Докато слагах използваното пакетче в чинийката, той наведе глава на една страна и ме изгледа изпитателно и дълго.
- Обичам чаят да е черен и не много силен заобяснявах се аз.
- Да, това го разбрах. Той гадже ли ти е?
„Опа... моля?"
- Кой?
- Фотографът Хосе Родригес.
Засмях се малко нервно, но ми стана любопитно. Откъде си го измисли пък това?
- О, не. Хосе ми е добър приятел и нищо повече. Как така си помисли, че ми е гадже?
- Начинът, по който му се усмихваш, начинът, по който той ти се усмихва. Очите му ме приклещиха, исках да отместя поглед. Изключено!
- Той ми е като брат почти прошепнах.
Грей кимна, очевидно доволен от отговора ми, и се захвана с кифличката. Започна да я вади от хартиената опаковка, а това да наблюдаваш как пръстите му събличат една кифла бе невероятно усещане.
- Искаш ли? попита ме и онази потайна, неразгадаема усмивка пак заигра по устните му.
- Не, благодаря. И пак се захванах да изучавам ръцете си.
- А момчето, с което ме запозна в магазина вчера?