- Да не би да не искаш да те хвана?
- Позна. Не искам. Усещането ми към наказанията е същото като твоето към докосването на гърдите ти.
Цялото му изражение се промени за секунда. Веселият Крисчън изчезна. Гледаше ме все едно му бях зашила шамар. Беше като попарен, като изпепелен.
- Наистина ли се чувстваш така? прошепна той.
Тези няколко думи говореха повече от цял роман изписани думи. Говореха толкова много за него, за начина, по който се чувства, за страха му, за омразата му към самия себе си. Не, не се чувствах чак толкова зле. Или? Не бях сигурна.
- Не, не чак в такава степен, но предполагам имаш вече някаква представа казах и го погледнах с безпокойство.
- Нима...
Изглеждаше напълно изгубен. Все едно бях издърпала килима изпод краката му.
Поех дълбоко дъх, заобиколих масата, застанах пред него и го погледнах в тревожните очи.
- Толкова много ли мразиш това? попита той с ужас.
- Е, не чак толкова казах меко, опитвах се да го успокоя. Господи, това беше ужасът, който той изпитваше от докосването! Вярно, не ми харесва, но не мога да кажа, че го мразя чак толкова много.
- Но снощи в стаята... ти...
- Правя го за теб, Крисчън. Защото ти се нуждаеш от това. Аз не се нуждая. А и ти не ме нарани. Това беше съвсем различно и аз напълно ти се доверявам. Но когато искаш да ме наказваш, започвам да се тревожа, че ще ме нараниш.
Очите му притъмняха. Като бурно небе. Секундите минаваха, времето течеше и най-сетне той каза:
- Искам да те наранявам, но не извън границите на нещо, което не можеш да понесеш.
„Еба си!"
- Защо?
Той прокара пръсти през косата си и повдигна рамене.
- Имам нужда от това. Погледна ме с огромна болка, затвори очи и поклати глава. Не, не мога да ти кажа.
- Не можеш или не искаш?
- Не искам.
- Значи знаеш защо.
-Да.
- Но не искаш да ми кажеш?
- Ако ти кажа, ще избягаш с писъци от тази стая и от мен. И никога няма да пожелаеш да се върнеш каза тревожно той. Не мога да рискувам, Анастейжа.
- Значи искаш да остана.
- Повече, отколкото можеш да си представиш. Не мога да понеса да те загубя.
„О, Боже!"
Той ме погледна в очите и изведнъж ме дръпна в ръцете си и започна да ме целува страстно. В целувките му усетих паниката и отчаяната му нужда от мен.
- Не ме оставяй. Каза, че няма да ме оставиш, и ме молеше никога да не те оставя. Това говореше в съня си каза опрял устни в моите.
„О... моите признания в ноктюрно".
- Аз не искам да си отивам. И сърцето ми се сви, обърна се в гърдите ми.
Този мъж имаше някаква огромна потребност. И страхът му гол, видим. Беше изгубен някъде там, в тъмното. Очите му бяха широко отворени, трескави. Аз можех да го успокоя, да отида за кратко с него в мрака и да го изведа обратно навън, към светлината.
- Покажи ми прошепнах.
- Да ти покажа?
- Покажи ми колко силно боли.
- Не те разбирам.
- Накажи ме. Нека разбера колко зле може да е.
Крисчън направи крачка назад от мен, объркан, шокиран.
- Искаш да пробваш?
- Да, искам казах, но имах съвсем други намерения. Ако направех за него това, щях да го накарам да ми позволи да го докосна.
- Ана, объркваш ме.
- Самата аз съм объркана. Опитвам се да разбера. И след това и двамата ще знаем дали мога, или не мога да го направя. Ако успея да се справя с това, тогава може би ти... Не намирах думите. Очите му се разшириха и той разбра какво ще искам от него. За секунда погледна встрани, но после лицето му застина и ме погледна решително. Преценяваше алтернативите.
Изведнъж ме хвана за ръцете, обърна се и ме изведе от грамадната стая и нагоре по стълбите към Червената стая. Удоволствие и болка, награда и наказание. Думите, които ми беше казал преди толкова много време, кънтяха в главата ми.
- Ще ти покажа колко може да боли и след това сама можеш да прецениш и да решиш за себе си каза той пред вратата на стаята. Готова ли си?
Кимнах. Бях твърдо решена. Главата ми се изпразни. Кръвта се източи от нея и за миг ми стана зле.
Той отвори вратата. Все още държеше ръката ми. Грабна нещо като колан от поставката до вратата и ме поведе към червената кожена пейка в дъното.
- Наведи се.
„Добре, мога да го направя". Опрях ръце върху гладката червена кожа. Не бе махнал халата ми. Някъде дълбоко в съзнанието ми се промъкна мисълта, че е оставил халата върху тялото ми, защото наистина ще боли. Бях сигурна, че ще боли.
- Тук си, защото каза да, Анастейжа. И защото се опита да избягаш от мен. Ще те ударя шест пъти и ще броиш с мен.