„Защо не започне вече и да приключим с това?" Винаги подхождаше толкова церемониално, когато искаше да ме накаже! Врътнах очи, но знаех, че не може да ме види.
Той повдигна края на хавлията ми и незнайно защо, но беше по-различно, отколкото ако бях гола. Нежно погали дупето ми и бедрата ми.
- Ще направя това, за да запомниш, че не бива да бягаш от мен. Не искам никога да бягаш от мен. Колкото и да е вълнуващо и възбуждащо, не искам да бягаш от мен прошепна той.
Иронията не ме бе напуснала. Та аз бягах, за да избегна това. Ако бе отворил обятията си за мен, аз бих бягала към него, а не от него.
- И ми завъртя очи, а знаеш какво е отношението ми към това.
И изведнъж нервният страх в гласа му изчезна. Крисчън се беше
върнал в тялото си. Усещах го в гласа му, в начина, по който прокарваше пръстите си по гърба ми. Атмосферата в стаята се промени.
Затворих очи и се приготвих за удара. И той дойде силен, хапещ, парещ. Ударът с колана беше това, от което най-много се бях страхувала. Извиках неволно и поех дълбоко дъх.
- Брой, Анастейжа изкомандва той.
- Едно успях да извикам. Прозвуча като стон.
Удари ме пак. „Боже, наистина боли!"
-Две!
„Толкова е хубаво да можеш да викаш!"
Той дишаше тежко, а аз почти не дишах. Отчаяно ровех из душата си за нещо, за което да се хвана. Коланът отново проряза плътта ми.
- Три. Очите ми се напълниха със сълзи. Господи, болеше повече, отколкото бях очаквала. Беше много по-силно и болезнено от пляскането. Той изобщо не се опитваше да смекчи ударите.
- Четири викнах и коланът се заби пак. Сълзите потекоха по лицето ми. „Не искам да плача!" Ядосвах се на себе си, че си позволявам да плача.
- Пет! Гласът ми се давеше в хълцане и в онзи миг си мислех, че го мразя. Задникът ми беше като подпален.
Оставаше още един път.
- Шест прошепнах, когато болката ме порази отново. Чух го как пусна колана на земята. Седна и ме грабна в ръцете си. Беше останал без дъх и състраданието му... А аз не исках неговото състрадание.
- Пусни ме. Не... И започнах да го бутам и да се боря да ме пусне. Не ме докосвай! изсъсках. Изправих се и го погледнах. Той ме гледаше озадачен, с широко отворени очи. Избърсах ядно сълзите си.
- Това ли харесваш? Това ли наистина искаш? Мен в това състояние?! Избърсах носа си с ръкава на хавлията. Ти си абсолютно смахнат кучи син.
- Ана умоляваше ме той в шок.
- Изобщо не ми говори. Да не си посмял да произнесеш името ми! Ти си болен, Грей! Върви на лекар!
Обърнах се и излязох.
Облегнах се на вратата. Къде да ида? Да бягам ли? Да остана ли? Бях полудяла, сълзи се стичаха по лицето ми. Бършех ги с яд. Исках да се свия на топка, да се справя някак си с това, да излекувам размазаната си вяра. Как можах да направя такава глупост! Разбира се, че щеше да боли. Само дето се бях надявала на обратното.
Внимателно прокарах ръка по задника си. Болеше. Къде да ида? Не и в неговата стая. В моята стая? Не, стаята, която щеше да е моя. Не, която е моя. Ето, затова е искал да имам стая. Знаел е, че ще имам нужда да съм далеч от него.
Тръгнах бавно и сковано. Мислех, че може да ме последва.
В спалнята беше все още тъмно. Зората едва се усмихваше на хоризонта. Покатерих се с мъка на леглото. Седнах много внимателно, легнах както бях с хавлията и се отпуснах. Заплаках във възглавницата.
Какво си бях помислила? Защо му позволих да направи това с мен? Исках да видя колко е тъмно, но това беше прекалено тъмно за мен. Не, не можех да го направя. Но той правеше точно това. Така се възбуждаше.
Това беше моментът и на моето пробуждане. И за да съм честна спрямо него, той ме бе предупреждавал много пъти, пак и пак. Казваше ми, че не е нормален. Имаше потребности, които аз не можех да задоволя. И чак сега видях. Спомних си двата пъти, когато ме бе удрял, и колко по-различно беше от това. Той бе милостив към мен, но това едва ли щеше да го задоволи. Заплаках по-силно. Той нямаше да иска да е с мен, ако не можех да му дам това, от което се нуждае. Защо, защо, защо се бях влюбила в господин Петдесет нюанса? Защо не успях да обикна Хосе или Пол Клейтън, или някой като мен?
О, и видът му, докато излизах! Беше напълно съкрушен, шокиран. И колко жестока бях с него! Дали някога би ми простил? Дали аз някога щях да му простя? Мислите ми бяха като топка кълчища, блъскаха се в съзнанието ми. А подсъзнанието ми клатеше тъжно глава. Моето друго аз не се виждаше наоколо. Мрачно утро за душата ми. Бях толкова самотна. Исках да съм при мама. Спомних си думите й на летището:
„Слушай сърцето си и моля те, не премисляй нещата толкова много. Отпусни се и се наслаждавай на живота. Толкова си млада, толкова много неща ти предстоят. Позволи им да се случат. Заслужаваш най-доброто от всичко".