Грей смръщи вежди неразбиращо.
- Не искаше ли да живееш с майка си?
„Това изобщо не е твоя работа!"
- Съпруг номер три живееше в Тексас, домът ми бе в Монтесино. И нали се сещаш, мама беше младоженка. Спрях. Мама никога не говореше за Съпруг номер три. Накъде биеше Грей с тези въпроси? Не му влизаше в работата. Тая игра на въпроси и отговори се играе от двама.
- Кажи ми за твоите родители продължих в настъпление.
Той сви рамене.
- Баща ми е адвокат, майка ми е педиатър. Живеят в Сиатъл.
О, той е имал прекрасно детство! Зачудих се за тази двойка
успели и богати хора, осиновили три деца, едното от които израства красив мъж, който слага света на бизнеса в нозете си и го държи в подчинение с едната си ръка. Какво го е направило такъв? Родителите му вероятно бяха много горди с него.
- С какво се занимават брат ти и сестра ти?
- Елиът е в строителния бизнес, а малката ми сестра е в Париж и учи кулинария при някакъв ужасно известен френски готвач. Очите му бяха потъмнели от раздразнение. Не му се нравеше да разказва за семейството си, нито пък за себе си.
- Чувала съм, че Париж е прекрасен казах тихо. Защо не искаше да говори за семейството си? Дали защото беше осиновен?
- Париж е много красив. Била ли си там? попита той вече доста по-ведро, раздразнението бе изчезнало.
- Никога не съм излизала от Америка.
Бяхме се върнали към баналностите. Какво криеше?
- Искаш ли да отидеш?
- В Париж ли? Почти изпищях. Разбира се, че искам. Но всъщност Англия е страната, в която мечтая да ида.
Той пак наведе глава настрани и прокара пръст по долната си устна... Оле майко!
- Защото?
„Мигам на парцали като виновна. Я се стегни, Стийл!"
- Това е родината на Шекспир и на Джейн Остин, и на сестрите Бронте, и на Томас Харди. Искам да видя местата, които са вдъхновили тези хора да напишат такива велики книги.
Сетих се, че трябва да уча. Погледнах си часовника.
- Време е да тръгвам. Имам да уча.
- За изпитите ли?
- Да. Първият е във вторник.
- Къде е колата на госпожица Кавана?
- В паркинга на хотела.
- Ще те изпратя дотам.
- Благодаря за чая, господин Грей.
Усмихна се с онази странна мистериозна усмивка, зад която бе залостил някаква добре пазена тайна.
- Беше ми много приятно, Анастейжа. Хайде, да вървим каза наставнически и ми подаде ръка. Хванах я слисано и го последвах.
Тръгнахме обратно към хотела в приятно удобно мълчание. Той беше отново спокоен, поне външно. Аз обаче отчаяно се опитвах да преценя как бе минала тази среща. Имах чувството, че се връщам от интервю за работа, само дето не знаех каква е позицията.
- Винаги ли носиш джинси? попита той изненадващо.
- Почти винаги.
Той кимна. Бяхме пак на кръстовището пред хотела. Мислите ми се мятаха безпомощно. Що за въпрос?... Освен това осъзнавах, че времето ни свършва. Това е, това беше и аз бях пропиляла възможността. Сигурна бях. Може би пък той си има някоя.
- Имаш ли приятелка?
Господи! Това на глас ли го казах?
Той се усмихна и ме погледна странно.
- Не, Анастейжа, аз нямам приятелки. Не се занимавам с такива неща каза меко.
„Какво значи това? Та той не е гей! Или може би е!" За секунда си помислих, че ще ми обясни или ще ми подскаже по някакъв начин как следва да се разбере това кодирано послание. Но той така и не каза нищо. Трябваше веднага да се махна. Да ида някъде, да се скрия и да си събера акъла. Да се махна от него. Тръгнах напред рязко, спънах се и полетях към шосето.
- Ана! изкрещя той и ме дръпна рязко назад точно в мига, в който профуча мотор и се размина с мен на милиметри. Улицата бе еднопосочна и мотористът нямаше право да кара така.
Стана много бързо в един момент падах на платното, а в следващия бях в ръцете му, притисната към гърдите му. Усетих аромата му миришеше на свежо и чисто. Усетих ухание на скъп шампоан. Вдишах го.
- Добре ли си? прошепна той. С едната си ръка ме притискаше силно към себе си, а пръстите на другата минаваха по лицето ми, оставяха меки топли следи, изучаваха извивките, палецът му мина по устната ми. Дъхът му бе забързан и насечен. Гледаше ме в очите. Опитах се да задържа този изпълнен с очакване изгарящ поглед поне за минутка, ако може завинаги, но после погледнах устните му. Те засмукаха цялата ми мисъл и за първи път през всичките си двайсет и една години пожелах да бъда целуната, да усетя допира на нечии устни върху моите.
4.
„Целуни ме, моля те!" Не можех да мръдна. Някаква нова, странна, унищожителна жажда бе парализирала цялото ми същество. Гледах устата му. Той се взираше право в зениците ми, обгръщаше лицето ми с поглед, очите му потъмняха, в тях се спусна мъгла. Бях напълно изгубена в тази уста и в тези очи. Дишаше учестено, а аз изобщо не дишах. „Тук съм, в ръцете ти, целуни ме, по дяволите!" Той затвори очи, пое дълбоко дъх, поклати леко глава, с което се опитваше да ми отговори. Когато ги отвори отново, погледът му беше друг там имаше решителност и готовност.