„Спри! Незабавно! Подсъзнанието ми буквално крещеше в истерия, със скръстени ръце, ядосано потропваше с крак по пода.
- Качвай се в колата, прибирай се, учи. Забрави го. Веднага! И стига с тези сополиви мелодрами и това шибано самосъжаление".
Поех дълбоко дъх, опитах се да успокоя дишането си и станах. „Стегни се, Стийл!" Тръгнах към колата на Кейт, като бършех сълзите си. „Никога няма да помисля за него. Трябва просто да зачеркна тази случка и да се съсредоточа върху изпитите".
Кейт седеше на масата в хола и работеше на лаптопа си. Щом ме видя, усмивката й помръкна.
- Ана! Какво е станало?
„О, не, не и инквизицията в действие. В никакъв случай". Можех съвсем спокойно да спра да я виждам и чувам.
- Плакала си. Имаше уникалния талант да констатира очевадни за всеки неща. Какво ти направи това копеле? Лицето й направо ме плашеше.
- Нищо, Кейт.
„Всъщност това ти е проблемът, Стийл". Мисълта, че не се бе случило нищо, изкриви устата ми в кисела усмивка.
- Защо си плакала тогава? Та ти никога не плачеш!
Гласът й бе омекнал. Тя се изправи, зелените й очи бяха помръкнали и загрижени. Прегърна ме. Трябваше да кажа нещо, само и само да я накарам да ме пусне.
- Един мотор едва не ме прегази. Толкова успях да измисля, но поне засега това я накара да забрави за него.
- Господи, Ана! Удари ли те? Тя се дръпна крачка назад и ме огледа.
- Не, Крисчън ме спаси прошепнах. Но много се изплаших.
- Че как няма да се изплашиш! Как мина кафето? Ти не пиеш кафе.
- Пих чай. Всичко мина добре, нищо особено за казване, наистина. Така и не разбрах защо ме покани.
- Той те харесва, Ана каза Кейт и ме пусна.
- Вече не. Няма да се виждам повече с него. Да, успях да го кажа съвсем спокойно.
- Така ли?
Мамицата й! Пак й стана интересно. Тръгнах към кухнята, за да не вижда лицето ми.
- Да... той не е... не е за мен, Кейт казах сухо, като се опитах да вкарам в думите си нула количество емоция.
- Не те разбирам.
- Хайде стига, Кейт. Очевидно е. Обърнах се и я погледнах в очите. Беше застанала на вратата на кухнята.
- Не на мен тия каза тя. Окей, има повече пари от теб, но той има повече пари от почти всички.
- Той е просто... Свих рамене.
- За бога, Ана! Колко пъти трябва да ти казвам, че си едно голямо бебе! прекъсна ме тя. Айде, пак почна тирадите си.
- Кейт, стига! Трябва да сядам да уча отрязах я. Стана й неприятно.
- Искаш ли да видиш статията? Готова е. Хосе е направил страшни снимки.
Дали ми беше нужно още едно визуално напомняне за красивия Крисчън Грей?
- Разбира се. Трябваше ми магия, за да изработя една усмивка, и успях. Тръгнах към лаптопа и да... той беше там, гледаше ме от черно-бялата снимка и ми казваше с очи, че не ставам.
Престорих се, че чета статията, но всъщност гледах спокойните му сиви очи и попивах всеки детайл от снимката, който би могъл да ме насочи към някаква идея защо той бе решил, че не е мъжът за мен. И изведнъж истината ме тресна. Беше очевидно. Той бе прекалено перфектен, бляскав, ние бяхме на светлинни години един от друг, живеехме в различни светове. Видях себе си един Икар, летящ прекалено близо до слънцето, изгарящ под топлината му. Думите му бяха съвсем логични. Той не бе за мен. Това беше имал предвид и само така щях да успея да се примиря с отказа му по-лесно. Можех да го преживея. Това вече можех да разбера. Успях да кажа само:
- Много добре, Кейт. Сядам да уча.
„Няма да говоря повече за него, никога повече... поне засега". Заклех се да спазя решението си, отворих тетрадките и бележките си и започнах да уча.
Чак когато си легнах, позволих на мислите си да се върнат към сутринта. Постоянно мислех за думите му че няма приятелки и не се занимава с такива неща. Ядосах се на себе си, че не бях изкопчила тази информация по-рано, много преди да скоча в ръцете му и да го моля с всяка клетка на тялото си да ме целуне. Той си го каза направо. Не ме искаше, не и за приятелка. Обърнах се настрани. За миг ми мина през ума, че може да се е обрекъл на безбрачие или че се пази за някоя. „Не и за теб!" полузаспалото ми подсъзнание ми изпляска последен шамар, преди да ми разреши да заспя.
Сънувах сиви очи, листенца от кафе върху сметаната и как бягам из някакъв тъмен тунел със зловещо осветление, без да знам дали бягам към или от нещо. Това така и не стана ясно.
Оставих химикалката. Край. Свърши се. Последният ми изпит свърши. Дяволита, доволна, широка усмивка плъзна по лицето ми. За първи път тази седмица се усмихнах. Беше петък и щяхме да празнуваме, ама истински да празнуваме. Мислех дори да се напия. Никога не се бях напивала. Погледнах Кейт. седеше в другия край на залата и все още пишеше с бясна скорост. Оставаха пет минути до края на определеното време. Това с ю. Краят на моите студентски години. Никога повече нямаше да ми се наложи да седна в някоя зала сред притеснени, мълчаливи, напълно изолирани един от друг студенти. Вътрешно ликувах и с грация и лекота правех весели акробатични номера, прехвърлях се презглава с пълното съзнание, че тези грациозни акробатики са възможни единствено и само там във въображението ми. Кейт спря да пише и остави химикалката. Видях доволната й усмивка.