С облекчение установих, че е излязъл от спалнята. Бързо се огледах за чантата си. Нямаше я. Поех отново дъх и влязох във всекидневната. Беше огромна. Имаше канапета, фотьойли, какво ли не, безброй възглавнички навсякъде, голяма и много красива масичка за кафе, върху която бяха скупчени няколко лъскави книги, бюро, върху него последен модел Аймак и на стената огромен плазмен телевизор.
Крисчън седеше на масата за хранене в другия край на помещението и четеше вестник. Масата имаше размери на тенис корт или нещо от сорта. Не че играя тенис де, но бях гледала Кейт да играе! „По дяволите! Кейт! Как забравих!"
- Кейт! изграчих истерично.
Крисчън ме погледна иззад вестника.
- Знае, че си тук и че си все още жива. Пратих съобщение на Елиът. Демонстрираше нещо като чувство за хумор.
Не ми беше до смях. Спомних си как Кейт отдадено и пламенно се чупеше на дансинга. Беше пуснала всичките си патентовани номера в действие само и само да свали брата на Крисчън. Чудех се какво щеше да каже за моето оставане при Грей. Никога не бях спала на друго място освен у нас. Тя вероятно беше все още с Елиът. Тоя номер го бе правила само два пъти преди и и двата пъти се наложи след разделите да понасям със седмици гледката на кошмарната й розова пижама. „Ще си помисли, че и аз съм ударила един бърз секс на крак, за една нощ. Това ще си помисли".
Крисчън ме изгледа доста настоятелно. Беше с бяла ленена риза с разкопчана яка и маншети.
- Седни нареди ми и посочи място на масата. Минах през стаята и седнах срещу него точно където ми бе показал. На масата имаше храна за поне няколко месеца.
- Не знаех какво ще искаш за закуска, така че поръчах цялото меню на хотела каза той с извинителна, но някак перверзна усмивка.
- Много щедро от твоя страна, наистина успях да кажа, объркана от огромния избор. Обаче наистина бях гладна.
- Да, така е призна той малко виновно.
Захванах се с палачинките с кленов сироп, бърканите яйца и бекона. Крисчън се опита да скрие усмивката си и се върна към омлета си. Храната беше превъзходна.
- Чай? попита той.
- Да, благодаря.
Той ми подаде малко чайниче с гореща вода, малка лъжичка, а в чинийката имаше пакетче „Туинингс Брекфаст". Беше запомпил как пия чая си!
- Косата ти е много мокра смъмри ме пак.
- Не успях да намеря сешоара смотолевих. Не че бях търсила изобщо. Устата му пак се втвърди в онази права линия, но не каза нищо.
- Благодаря за дрехите.
- Няма защо. Този цвят ти отива, Анастейжа.
Изчервих се и пак се втренчих в пръстите си.
- Знаеш ли, трябва да се научиш да приемаш комплименти. Тонът му пак бе порицаващ.
- Трябва да ти дам пари за дрехите.
Той ме изгледа все едно съм му нанесла жестока рана, така че продължих бързо:
- Та ти вече ми даде книгите, които не мога да приема, разбира се. Но тези дрехи... Искам да ги платя. И се усмихнах нерешително.
- Анастейжа, повярвай ми, мога да си го позволя.
- Не е там работата. Защо трябва да ми купуваш дрехи?
- Защото мога. И очите му пак светнаха зловещо.
- Това, че можеш, съвсем не означава, че трябва.
Говорех тихо. Той ме погледна учудено. Очите му пламтяха. Разбрах, че говорим за различни неща, но пък не знаех за какви точно. Което ми напомни...
- Защо ми изпрати книгите, Крисчън? попитах тихо и нежно.
Той остави вилицата и ножа в чинията и впи в мен напрегнатия си поглед. Очите му горяха в пламъка на някаква необяснима, неизмерима емоция. Устата ми пресъхна.
- Добре. Когато онзи моторист едва не те сгази и аз те прегърнах и ти ме гледаше в очите и цялото ти тяло молеше: „Целуни ме, целуни ме, Крисчън!"... Спря, после продължи: Е, беше мой дълг да ти обясня и да те предупредя.
Пак прокара пръсти през косата си.
- Анастейжа, аз не съм мъж, от който можеш да очакваш цветя, сърца и романтика. Моите вкусове са съвсем различни. Трябва да се пазиш и да бягаш от мен. Затвори очи, изправен сякаш пред ужасно поражение. Но в теб има нещо... Не мога да остана далеч от теб. Но вероятно вече си се досетила.
Апетитът ми изчезна. Не можеше да остане далеч от мен!?
- Тогава недей прошепнах.
Той се задъха, очите му бяха широко отворени.
- Нямаш представа за какво говориш и за какво става дума.
- Просвети ме тогава.
Гледахме се и никой не докосваше храната си.
- Значи не си се обрекъл на живот без секс и брак?
Това му се стори забавно и в очите му светна весела искрица.
- Не, Анастейжа, не съм. Изчака да поема информацията и да се изчервя на глупостта си. Явно филтърът мозък-уста пак се бе повредил: не можех да повярвам, че току-що съм казала това на глас.