- Толкова... си... сладка. Думите му излизаха задъхани, стенещи, изнемощели от желание.
Асансьорът спря, вратите се отвориха и той се отдръпна от мен за части от секундата. Не знам на какво съм приличала, но трима мъже в бизнес костюми ни изгледаха, подсмихнаха се и се качиха. Сърцето ми щеше да изскочи през тавана на асансьора.
Все едно бях бягала спринт по нанагорнище. Исках да се свия на кълбо... но щеше да е прекалено очевидно.
Вдигнах поглед към него. Изглеждаше съвсем спокоен, все едно допреди миг е решавал кръстословицата в „Сиатъл Таймс". Колко несправедливо! Нима моето присъствие не бе означавало нищо за него? Хвърли ми кос поглед и издиша дълго и продължително. Не, не бях права. Моето присъствие го бе поразтърсило. И моето друго аз затанцува весела самба. Тримата слязоха на втория етаж. Имахме още само един етаж.
- Измила си си зъбите каза той, забил поглед в мен.
- С твоята четка.
Той се усмихна и каза:
- О, Анастейжа Грей, как ще се оправям с теб!
Вратите се отвориха на първия етаж, той ме хвана за ръка и ме изведе от асансьора.
- Какво толкова има в тези асансьори? Говореше повече на себе си, отколкото на мен, докато ме водеше към изхода. Едва вървях, защото акълът ми бе останал разпилян в асансьор номер три на хотел „Хийтман".
6.
Крисчън отвори вратата на черното си Ауди SUV и аз се пъхнах вътре. Страхотна кола. Не бе споменал нищо за случилото се в асансьора. Дали аз трябваше да кажа нещо? Трябваше ли изобщо да говорим за това, или беше по-добре да се преструваме, че не се е случило нищо? Моята първа целувка закована на стената, без прегръдка. Колкото повече секундите ни отдалечаваха от хотела, толкова повече случилото се ми се струваше мит. Митът за крал Артур или за Атлантида. Вероятно никога не са съществували, никога не е било, като моята целувка. Вероятно всичко беше във въображението ми. Не, не беше така. Докоснах устните си. Още бяха подути. Със сигурност не си въобразявах. Бях съвсем различна жена. Желаех този мъж. Яростен, безнадежден копнеж. И знаех, че той изпитва същото. Погледнах го. Беше както винаги любезен и леко дистанциран.
Пак не разбирах.
Той запали колата, обърна на паркинга и пусна уредбата. Салонът се изпълни с магия. Най-прекрасната музика, която бях чувала. Пееха две жени. Сетивата ми в пълен хаос, разглобени, на парчета... а музиката навлезе в тялото ми като сладка тръпка и се плъзна по гръбнака ми. Крисчън зави към Парк Авеню. Караше бавно и с увереност.
- Какво слушаме?
- Делиб, операта „Лакме". Харесва ли ти?
- Крисчън, удивително е!
- Нали? Усмихна се и ме погледна. И за секунда го видях такъв, какъвто трябваше да е красив мъж на двайсет и седем, безгрижен и усмихнат. Дали музиката бе ключът към него? Облегнах се и се заслушах в ангелските гласове примамливи, съблазнителни.
- Можеш ли да я пуснеш пак?
- Разбира се. Крисчън натисна някакво копче и музиката ме обви гальовно. Беше като нежна, бавна, сладка атака върху сетивата ми.
- Обичаш ли класическа музика? попитах с надеждата да изкопча нещо за... предпочитанията му.
- Вкусовете ми са доста разнообразни, Анастейжа. Всичко от Томас Талис до Кингс ъф Лиън. Зависи от настроението ми. А ти?
- И аз така. Само дето не знам кой е Томас Талис.
Той за секунда отдели очи от пътя и ги обърна към мен.
- Ще ти го пусна някой път. Британски композитор от шестнайсети век. Династията на Тюдорите. Църковни хорали. Звучи доста езотерично, но е прекрасен, уверявам те.
Натисна друго копче. Кингс ъф Лиън „Горещ секс". Колко удачно! Телефонът му звънна и Крисчън натисна някакъв бутон върху волана.
- Грей каза раздразнено. Беше толкова безцеремонен!
- Господин Грей. Уелч се обажда. Имам информацията, която ви трябваше. Гласът бе изнервен.
- Прати ми я по мейла. Нещо друго?
- Не, сър.
Той натисна бутона и музиката се върна. Нямаше „Дочуване!", нямаше „Благодаря!". Зарадвах се, че не приех да работя за него. Потръпнах. Толкова е студен с хората си и как само ги контролира! Музиката пак спря телефонът звънеше.
- Грей.
- Господин Грей, споразумението за конфиденциалност ви е изпратено на електронната поща. Женски глас.