Лицето му беше леко осветено от контролното табло. Беше съсредоточен изцяло върху полета и уредите пред себе си. Тайничко изпивах лицето му с поглед. Красив профил. Прав нос, широка челюст, не се е бръснал... Исках да усетя бодливата му брадичка под пръстите си, по езика си, по кожата на лицето си.
- Когато летиш през нощта, си сляп. Трябва да се довериш на техниката каза той и прекъсна еротичния ми блян.
- Колко дълго ще пътуваме? попитах задъхано. Ха! Не, изобщо не мислех за секс! Хм. Оставаше и да си повярвам.
- По-малко от час. Вятърът е с нас.
По-малко от час... никак не беше зле.
Оставаше по-малко от час. Стомахът ми се сви от притеснение. Нямах представа какво ме чака и от това положението ставаше още по-критично.
- Добре ли си, Анастейжа?
- Да. Нервите ми трудно можеха да допуснат по-дълъг отговор.
Мисля, че се усмихна, но в тъмното не можех да съм сигурна. Натисна някакво копче и каза:
- Контролна кула Международно летище Портланд, тук Чарли Танго. Сега сме на хиляда и четиристотин. Край.
Информацията, която подаваше към кулата, звучеше доста професионално. Реших, че вече минаваме към трафик контрола на Сиатъл.
- Разбрано, Сий Так на изчакване. Край. После се обърна към мен. Виждаш ли онази малка точица светлина? Това е Сиатъл.
- Винаги ли впечатляваш жените по този начин? С „Ела да те повозя на хеликоптера си"?
- Никога не съм качвал момиче тук, Анастейжа. Още нещо, което правя за първи път каза той тихо и съвсем сериозно.
Не очаквах такъв отговор. Още нещо? О, да, нали не беше спал в едно легло с друг.
- Да разбирам ли, че си впечатлена?
- О, да, Крисчън. Невероятно е!
Той се усмихна.
- Невероятно? И за секунда бе пак онова момче на двайсет и седем.
- Ти си просто много... умееш толкова много неща.
- Благодаря, госпожице Стийл каза той любезно и мисля, че беше поласкан, но как можех да съм сигурна?
Продължихме в мълчание. Точицата светлина ставаше все по-голяма и по-голяма.
- Сий Так контролна кула до Чарли Танго. Продължете по плана към Ескала. Останете на изчакване. Край.
- Тук Чарли Танго. Разбрано. На изчакване. Край.
- Това наистина ти харесва казах тихо.
- Кое? попита той и ме погледна; лицето му бе наполовина осветено от таблото.
- Летенето.
- Изисква контрол и съсредоточаване. Как да не обичам да летя?! Макар че най-много обичам безмоторното летене.
- Безмоторно летене?
-Да.
-О!
Скъпо хоби. Спомних си, че ми го беше казал на интервюто. Аз пък обичам да чета и да ходя на кино. Простичко, нали?
- Чарли Танго, потвърдете, че ме чувате. Край.
Отсеченият глас на диспечера прекъсна мислите ми. Крисчън
му отговори уверено, в гласа му имаше само едно самообладание и контрол.
Приближавахме Сиатъл. Изглеждаше неописуемо красив. Сиатъл през нощта, погледнат отгоре...
- Хубава гледка, нали? каза Крисчън.
Кимнах ентусиазирано. Градът беше неземно красив, нереален, чувствах се като във филм. Може би като в „Блейд Рънър", любимия филм на Хосе. Спомних си опита му да ме целуне. Стана ми гузно, че дори не му се бях обадила. Жестоко от моя страна. Но можеше да почака до утре.
- Пристигаме след няколко минути каза Крисчън и кръвта ми започна да блъска във вените, в ушите ми, пулсът ми се учести и целият ми организъм бе залят от мощна вълна адреналин. Той още говореше с кулата, но вече не слушах. Мислех, че ще загубя съзнание. Този мъж държеше съдбата ми в ръцете си.
Минавахме над сградите. Пред нас видях висок небостъргач с площадка за кацане. На сградата имаше голяма табела „Ескала". Сградата се приближаваше, ставаше все по-голяма и по-голяма, както и тревогата ми. Господи, дано не го разочаровам. Сигурна бях, че ще види достатъчно недостатъци в мен. Съжалих, че не бях послушала Кейт. Трябваше да взема една от нейните хубави рокли. Но от друга страна харесвах черните си джинси и зелената си тениска с цвят на мента. Бях взела черното сако на Кейт. Това за мен бе достатъчно елегантно. Стисках с все сила седалката и си повтарях: „Мога да го направя, мога да го направя". Като мантра. Небостъргачът беше под нас, окъпан в светлина.
Хеликоптерът намали скорост, снижи се, и Крисчън го приземи на покрива на сградата. Сърцето ми отново се беше качило в гърлото. Дали от изнервящото очакване, дали от облекчение, че кацнахме живи, или от страх, че ще се проваля?
Перките спряха да се въртят и вече чувах само пресекнатото си дишане. Крисчън свали слушалките си, пресегна се и свали и моите.
- Стигнахме каза тихо.
Изглеждаше напрегнат, половината му лице тъмно, половината осветено от светлините на площадката за кацане. Черно-бял рицар. Добра метафора. Изглеждаше и доста притеснен. Стиснал челюсти, присвил очи, разкопча коланите си и се наведе към мен да махне моите. Лицето му бе на няколко сантиметра от моето.