- Знаеш, че не си длъжна да правиш нищо, което не желаеш. Знаеш това, нали? каза с молещ, дори отчаян глас. В очите му видях страст, странна, но страст.
- Никога не бих направила нещо, което не желая, Крисчън. Сама не си вярвах, защото в този миг бих направила всичко за този мъж до мен, дори и да не исках. Номерът обаче май мина и той повярва и се успокои.
Изгледа ме замислено, после ми помогна да сляза. Бяхме трийсет етажа над земята и се стреснах от усещането да си толкова високо, без да си защитен от нищо.
Крисчън ме прегърна през кръста и ме дръпна към себе си.
- Ела. И ме поведе към асансьора. Вкара някакъв код и вратите се отвориха.
Вътре беше топло. Навсякъде имаше огледала. Виждах Крисчън накъдето и да се обърнех и най-хубавото беше, че той все още ме притискаше към себе си. Виждах го във всяко огледало. Той въведе друг код и вратите се затвориха. Асансьорът се спусна надолу.
Излязохме във фоайе, където всичко беше бяло. В средата имаше кръгла маса от тъмно дърво, а на масата огромен букет бели цветя. Навсякъде по стените имаше картини. Той отвори голяма двойна врата. Тръгнахме по широк коридор, също в бяло, и влязохме в разкошна стая, очевидно всекидневната. Таванът беше много висок. „Много" не е точната дума. Беше в пъти над „много". Едната стена беше от стъкло и през нея се излизаше на балкон, от който можеше да се види цял Сиатъл.
Вдясно имаше огромен диван, на който спокойно можеха да седнат поне десет души. Бе разположен пред камина, в която пукаха дърва. Вляво беше кухнята. Всичко в нея беше бяло, само дървените части бяха черни. Имаше и висок плот за закуска поне за шест души.
До кухнята, пред стъклената стена, имаше маса за хранене с шестнайсет стола. А в ъгъла огромен роял. „О, разбира се, че как е възможно да не свири на пиано!" Навсякъде по стените имаше картини всякакви размери и форми. Всъщност апартаментът приличаше повече на галерия, отколкото на място за живеене.
- Искаш ли да пийнеш нещо? попита той.
След снощи? Майтап ли си правеше? Мина ми през ума да му кажа, че искам една маргарита, но бях прекалено нервна за шеги.
- Аз ще пия чаша бяло вино. Искаш ли да ми правиш компания? попита пак той.
- Да, добре.
Стоях по средата на грамадната стая и се чувствах не на мястото си. Тръгнах към стъклената стена и тя се вдигна автоматично нагоре. Балконът беше пред мен. Сиатъл се простираше красив и ярък. Тръгнах обратно към кухнята. Вървенето из апартамента отнемаше време. Крисчън отвори бутилка вино.
- Какво ще кажеш за „Пули Фюме"?
- Не разбирам от вина, Крисчън, но съм убедена, че е хубаво казах колебливо. Сърцето ми тупаше по-бавно, но все пак доста силно. Исках да избягам.
„Той е богат. Много богат. Какво правя тук?"
„Знаеш много добре какво правиш тук" изсмя се моето друго аз.
Да, исках да съм в леглото на Крисчън Грей.
- Заповядай. Той ми подаде чашата. Тежък кристал.
Отпих, Виното бе леко, свежо, с прекрасен аромат.
- Много си кротка и дори вече не се изчервяваш. Знаеш ли, мисля, че не съм те виждал по-бледа. Какво има, Анастейжа? Гладна ли си?
Поклатих глава. „Не и за храна".
- Много голям апартамент имаш.
- Голям?
- Да, голям.
- Голям е, да. Очите му грейнаха весело. Отпих още глътка.
- Свириш ли? Кимнах към пианото.
-Да.
- Защо ли питам? Има ли нещо, което не умееш да правиш добре?
- Да, няколко неща каза и отпи глътка вино. Не сваляше очи от мен. Следеше погледа ми, докато се въртях и разглеждах просторното помещение. Усещах очите му във всяко мое движение. „Помещение" не беше точната дума за това огромно пространство.
- Ще седнеш ли?
Кимнах. Той ме хвана за ръка и ме поведе към големия бял диван. Докато сядах, с изненада открих, че се чувствам точно като Тес, в онзи момент, когато разглежда къщата на прословутия Алек Д'Ърбървил. Усмихнах се.
- Какво те развесели така? Той седна до мен и ме погледна.
- Защо ми подари „Тес от рода Д'Ърбървил"?
Той ме гледаше, без да отговори. Мисля, че въпросът ми го изненада.
- Ами ти каза, че харесваш Томас Харди.
- И това е единствената причина? Дори аз усетих разочарованието в гласа си.
Устните му се втвърдиха.
- Изглеждаше подходяща. Мога да съм висок, невъзможен, нереален идеал като Ейнджъл Клеър, но мога и да те унижа, да те завлека надолу като Алек Д'Ърбървил каза тихо. Очите му святкаха: мрачни, тъмни, опасни.