Но най-впечатляващо от всичко беше леглото. Много голямо, с дърворезба в стил рококо, с балдахин, без дантели и украси, само един гол матрак от червена кожа и няколко декоративни възглавнички, струпани в единия край. Под балдахина светеха с метален блясък още вериги и белезници.
На около метър от леглото имаше голямо кресло „Честърфийлд", точно по средата на стаята, незнайно защо обърнато към леглото. Засмях се наум. Бях решила, че креслото е странно, а всъщност то беше най-безобидната част от... обзавеждането. Погледнах към тавана. От него висяха десетки халки. Запитах се за какво ли са пък те. Чудно, но дървото, тъмните стени и приглушеното осветление придаваха на стаята почти нежна, дори романтична атмосфера. Ако това беше идеята на Крисчън за нежно и романтично.
Обърнах се. Той ме гледаше напрегнато и много внимателно следеше всяка моя реакция, но лицето му беше неразгадаемо. Тръгнах из стаята и той ме последва. Това нещо с ресните ми сгана много любопитно. Докоснах го колебливо. Беше от велур, като опашката на малко сладко конче, но по-гъсто и с много малки пластмасови накрайници върху ресните.
Това е кожен камшик. Гласът на Крисчън беше мек и тих.
Кожен камшик. Бях меко казано шокирана. Подсъзнанието ми бе изчезнало някъде, емигрирало, оглупяло или онемяло, или просто бе паднало зад борда и изчезнало. Можех да гледам, да усещам, но не и да говоря. Каква би била нормалната реакция на човек, който разбира, че потенциалният му партньор е садист или мазохист? Страх? Да, може би това би било нормално преобладаващо чувство. И това изпитвах. Странно, но не се страхувах от него. Не мислех, че би ме наранил, не и без мое съгласие. В главата ми се блъскаха толкова много въпроси. Защо? Как? Кога? Колко често? Кой? Тръгнах към леглото и прокарах пръсти по колоните му изключителна изработка на истински майстор.
- Кажи нещо каза той с примамливо нежен глас.
- Тези неща ти ли ги правиш на хората, или хората ги правят на теб?
Изглеждаше или развеселен, или облекчен от въпроса ми.
- Хората ли? Мигна няколко пъти докато обмисляше отговора си. Правя това на жени, които го желаят доброволно.
Не разбирах.
- Ако има доброволки, защо тогава аз съм тук?
- Защото искам да правя това с теб. Много искам.
- О! Защо ли?
Приближих се до тапицираната с кожа пейка и прокарах пръсти по нея.
„Той обича да наранява жени". Тази мисъл ме потисна.
- Садист ли си?
- Доминант съм. Очите му бяха огненосиви и много напрегнати.
- Какво означава това? прошепнах.
- Означава, че искам ти по своя воля да ми се подчиниш, във всяко отношение.
Опитах се да осъзная думите му.
- Защо да го правя?
- За да ми доставиш удоволствие прошепна той, наклони леко глава и видях на устните му нещо като усмивка.
„Да му доставя удоволствие? Той иска аз да му доставя удоволствие?! Да дам удоволствие на Крисчън Грей?" И в този момент осъзнах, че искам да направя точно това. Исках да е доволен и щастлив от това, което мога да му дам.
- По-простичко казано, искам да искащ да ме задоволиш каза меко той. Гласът му бе хипнотизиращ.
- Как мога да го направя? Устата ми бе пресъхнала пак и ми се искаше да бях пила повечко вино. Добре, тази част със задоволяването я разбрах, но този будоар от времето на Елизабет с цялото оборудване за мъчения?
- Имам правила и искам ти да се съобразяваш с тях. Те са за твое добро, в твоя полза, но и за мое удовлетворение. Ако спазваш тези правила, както аз искам, ще те награждавам. Ако не ги спазваш, ще те наказвам и ще се научиш шептеше той. Докато говореше, гледах поставката с бастуните.
- И как всичко това влиза в тази схема? Махнах с ръка към набора „играчки" около мен.
- Влизат в пакета награда и наказание.
- Да разбирам ли, че се възбуждаш, ако упражняваш волята си над мен?
- Става дума за спечелването на уважението и на доверието ги, за да ми позволиш да упражня волята си над теб. Бих изпитал огромно удоволствие, дори радост от твоето подчинение. Колкото повече се подчиняваш, толкова по-голямо ще бъде моето удоволствие. Уравнението е просто.
- Добре, а какво получавам аз от тази работа?
- Мен каза просто и почти извинително.
Прокара пръсти през косата си и ме изгледа.
- Не казваш нищо, Анастейжа. Много бих искал да знам какво мислиш. Нека се върнем долу. Там поне мога да се съсредоточа. Ужасно ми е трудно да те гледам тук, в тази стая, и да запазвам самообладание.
Протегна ръката си към мен и аз за първи път се поколебах да я хвана.
Кейт бе казала, че е опасен. Как бе разбрала?