- Не, Анастейжа, не съм. Повдигна вежди, погледът му излъчваше хладен блясък. Не изглеждаше доволен, меко казано.
- Извинявам се. Просто... м-м... така е написано тук. За първи път ме бе нарекъл на малко име. Сърцето ми пак забърза и по бузите ми изби топлина. Нервно напъхах падналите кичури зад ухото си.
Той наклони глава.
- Това не са ваши въпроси, така ли?
- Ъ-ъ... не... Кейт... госпожица Кавана де... тя ги е написала.
- Заедно ли работите във вестника?
„А, без тия. Нямам нищо общо със студентския вестник. Това са си нейни дейности, не мои".
Лицето ми пламтеше.
- Не, съквартирантки сме.
Той тихо и замислено прокара ръка по брадичката си и пак ме изгледа преценяващо.
- По свое желание ли дойдохте тук? Гласът му бе смразяващо тих.
„Я чакай малко. Кой все пак трябва да задава въпросите?"
Очите му като огън на клада. Трябваше да кажа истината.
- Тя ме помоли да дойда. Болна е. Говорех сякаш се оправдавах.
- Това вече обяснява много.
На вратата се почука и влезе Блонди номер две.
- Извинете, че ви прекъсвам, господин Грей, но следващата ви среща е след две минути.
- Не сме свършили, Андреа. Моля, отложете следващата ми среща.
Андреа се поколеба и отвори уста да каже нещо; изглеждаше все едно не й стига кислород. Явно не знаеше какво да направи. Той бавно извъртя глава, погледна я и вдигна вежда в очакване заповедта му да бъде изпълнена. Лицето й придоби почти цикламен цвят. Слава богу! Не бях единствената, която се изчервяваше пред него.
- Както разпоредите, господин Грей каза плахо тя и излезе. Той се обърна към мен:
- Та докъде бяхме стигнали с вас, госпожице Стийл?
„Е, какво стана? Пак почнахме с формалностите".
- Моля ви, не искам да отнемам от времето ви.
- Искам да знам повече за вас. Мисля, че е справедливо, нали? Очите му пак блеснаха, този път оживени от любопитство. Работата съвсем се размириса. Накъде биеше пък сега? Опря лакти на облегалките на фотьойла и намести пръсти пред устата си. Устата му беше... Разсейваше ме. Преглътнах.
- Няма кой знае какво за разказване.
- Какво мислите да правите след дипломирането?
Свих рамене, изненадана от интереса му. Да се преместя с Кейт в Сиатъл, да си намеря работа. Наистина не бях мислила по-далеч от последните изпити.
- Не съм планирала нищо. Засега искам само да си взема последните изпити. „За които между другото сега трябваше да уча, вместо да седя в твоя скъп стерилен палат и да се чувствам като нищожество под погледа ти".
- Имаме много добра програма за стажанти каза кротко той. „Работа ли ми предлага?" Усетих как изненадата се изписа на лицето ми.
- О, ще го имам предвид измънках от немай-къде. Но не съм сигурна, че това място е за мен.
„Дявол да го вземе, пак взех да плещя глупости!"
- Защо мислите така? попита той и заинтересовано наклони глава, а по устните му заигра лека усмивка.
- Очевидно е. Не е ли? „Аз съм непохватна, не съм стилна и не съм руса".
- Не и за мен. Погледът му бе остър, не бе останала и следа от хумор; стомахът ми се сви рязко и болезнено и болката обърна целите ми вътрешности. С мъка откъснах поглед от неговия и се втренчих в недотам изящните си пръсти.
„Какво става тук? Трябва да тръгна. Веднага". Посегнах да прибера касетофона.
- Искате ли да ви разведа и да ви покажа наоколо? попита той.
- Сигурна съм, че сте прекалено зает, господин Грей, а и имам доста път с колата.
- Ще карате обратно до Ванкувър? Каза го изненадано и като че и леко загрижено. Погледна през прозореца. Беше започнало да вали.
- Карайте внимателно каза наставнически. Записахте ли всичко, което ви трябваше?
- Да, благодаря отвърнах и мушнах касетофона в раницата. Той присви очи, изглеждаше несигурен.
- Благодаря за интервюто, господин Грей.
- Удоволствието беше изцяло мое. Вежлив както винаги.
Станах. Той ми подаде ръка.
- До нови срещи, госпожице Стийл. Прозвуча като предизвикателство или по-скоро като заплаха. Не бях сигурна кое от двете ми хареса повече. Та какъв беше шансът да се видим някога пак? Ръкувахме се пак и с удивление установих, че статичното електричество все още си е там. Реших, че просто съм изнервена.
- Довиждане, господин Грей. Кимнах и закрачих пъргаво и по възможност грациозно към вратата. Той ми я отвори.
- Искам да съм сигурен, че ще успеете да минете през вратата без проблем. Усмихна се. Напомняше ми за моето напълно лишено от грация нахлуване в офиса му. Изчервих се.