Той се наведе да ме целуне, но спря, погледна ме все едно искаше разрешение. Очите му бяха питащи, търсещи, очакващи. Повдигнах се на пръсти и той ме целуна. Не знаех дали някога ще го видя или целуна отново. Ръцете ми тръгнаха по своя собствена воля, увиваха се около косата му, дърпаха го към мен, езикът ми галеше неговия. Ръцете му бяха на врата ми, придърпваше ме все по-дълбоко и по-дълбоко в една бездънна целувка. Тялото му отговаряше на отчаяната ми страст. Ръката му се плъзна по гърба ми, чак до края на гръбнака. Тялото му безнадеждно се впиваше в моето.
- Не мога ли да те убедя да останеш? питаше задъхано между целувките. Остани с мен тази нощ.
- И да не мога да те докосна? Не.
Той изпъшка.
- Невъзможна си. Отдръпна се, огледа ме и попита: Защо си мислиш, че можеш така лесно да ми кажеш „довиждане"?
- Защото тръгвам сега, веднага.
- Нямах предвид това и ти знаеш много добре.
- Крисчън, трябва да помисля. Не знам дали мога да изградя подобна връзка с теб. Такава, каквато я искаш ти.
Той затвори очи, опря челото си в моето, успокои дишането си, целуна ме по челото, пое си дъх, пъхна носа си в косата ми, вдиша дълбоко, после ме пусна и се отдръпна.
- Както желаете, госпожице Стийл. Лицето му вече бе станало безизразно. Ще ви придружа до колата добави и протегна ръка. Аз грабнах чантата си и пъхнах ръката си в неговата. Какво направих? Това може би беше краят. Кое решение беше правилното и кое неправилното? Сърцето ми се сгърчи от болка. Как всичко се обърна! Един миг просветление и всичко вече стана различно.
- В теб ли е номерчето за колата?
Започнах да ровя за билета и му го подадох. Той го подаде на портиера. Погледнах го скришом, докато чакахме.
- Благодаря за вечерята.
- Както винаги удоволствието бе изцяло мое, госпожице Стийл каза много вежливо той, макар че изглеждаше замислен и като че ли не на себе си.
Погледнах го и се опитах да запечатам красивия му профил завинаги. Мисълта, че може никога повече да не го видя, бе непоносимо болезнена. Той се обърна рязко към мен каза колебливо:
- Тази седмица се местите в Сиатъл, нали? Ако решиш... ако вземеш правилното решение... мога ли да те видя тази неделя?
- Ще видим. Може би.
Лицето му облекчено се отпусна и веднага пак помръкна.
- Хладно е. Имаш ли сако?
-Не.
Той си свали сакото.
- Облечи го. Не искам да настинеш.
Обърнах се и напъхах ръце в сакото му. Спомних си за онзи път в офиса, когато държеше моето и когато постави ръце на раменете ми. И как ме потресе тази наша първа среща! Нищо не се бе променило. Всъщност бе станало много по-сериозно. Сакото му беше топло, твърде голямо за мен, но миришеше като него божествено!
Момчето докара колата ми. Устата му зейна в почуда, притеснение и какво ли още не.
- Това ли караш? Беше потресен. Тръгнахме към колата. Момчето излезе и Крисчън пъхна в шепата му пари. Тази кола върви ли изобщо?
-Да.
- И ще стигне до Сиатъл?
- Ще стигне.
- Безопасна ли е? Ще те закара ли жива дотам?
- Да казах вече ядосана. Е, стара е, знам, но е моя и все още върви. Баща ми ми я купи.
- О, Анастейжа, можем и повече от това.
- Какво искаш да кажеш? И тогава прозрението ме осени. Не мислиш да ми купуваш кола, нали?
Той ме гледаше гневно. Челюстите му бяха здраво стиснати.
- Ще видим каза сухо.
Направи гримаса, докато ми отваряше вратата. Помогна ми да вляза. Свалих си обувките. Той ме гледаше с бездънните си тъмни очи.
- Карай внимателно каза тихо.
- Довиждане, Крисчън. Гласът ми беше пресекнат, трескав и пресипнал от напиращите сълзи. Усмихнах му се тъжно. „Само да не се разрева!"
Отдалечавах се бавно, гърдите ми се разтресоха от стенание, давех се да потисна сълзите си. Но не успях. Те потекоха по лицето ми съвсем свободно, а аз дори и не разбирах защо плача. Та нали исках да отстоя позицията си. Той бе обяснил всичко. Всичко беше ясно. Той искаше мен, а аз исках повече. Исках той да ме желае и да се нуждае от мен така, както аз го желаех и се нуждаех от него. Но дълбоко в себе си знаех, че това е невъзможно.
Не знаех дори как да мисля за него. Ако правех тези неща, дали щеше да ми е гадже? Щях ли да мога да го представям на приятелите си? Да ходим на бар, на кино, на боулинг дори? Истината беше, че силно се съмнявах, че това ще се случи. Той нямаше да ми дава да го докосвам и да спя до него. Да, не бях изживявала тези неща в миналото си, но ги исках в бъдещето си. Но не такова бъдеще ми предстоеше с него.
Ами ако се съгласях и след три месеца той кажеше, че му е писнало да се опитва да ме модифицира в нещо, което не съм и няма шанс да стана? Как щях да се чувствам тогава? Щях да съм вкарала толкова много емоции и чувства в нещо, което не бях убедена, че искам да правя. И ако после кажеше: „Не, край на споразумението!", как щях да се справя с това отхвърляне, но вече на съвсем различно ниво изхвърляне? Може би бе по-добре да се отдръпна сега, докато все още беше рано и бях що-годе цяла и жива и самочувствието ми не бе сринато.