Петият гроб отвъд светлината [bg]

Даринда Джоунс Петият гроб отвъд светлината Чарли Дейвидсън #5

Глава 1

Питай ме за живота след смъртта

Надпис върху тениска, често виждана върху Чарли Дейвидсън — жътвар на души със съмнителен морал

Мъртвият тип в края на бара продължава да се опитва да ми купи питие. Представете си. Никой друг дори не ме поглежда повторно, а съм се облякла като за деветка. Или най-малкото като за осем и половина. Но истински обезпокоителната част от вечерта ми беше фактът, че целта ми, господин Марвин Тайдуел, рус брокер на недвижими имоти и подозрителен прелюбодеец, всъщност отказа питието, което аз се опитах да му купя.

Отказа го!

Почувствах се осквернена.

Седях на бара, пиейки маргарита, оплаквайки тъжния обрат в живота си. Особено тази вечер. Този случай не вървеше по план. Може би не бях от типа на Марв. Случва се. Но излъчвах интерес. И носех грим. И имах дълбоко деколте. Дори с всичко това на моя страна, това разследване се бе заклещило в нищото. Поне можех да кажа на клиента си, т.е. госпожа Марвин Тайдуел, че изглежда мъжът й не й изневерява. Поне не със случайни. Фактът, че можеше да има среща с някоя конкретна ме държеше залепена за стола.

— Ч-често ли идваш тук?

Погледнах към мъртвия тип. Най-накрая бе събрал смелост да действа и вече имах по-добра видимост. Предположих, че е изтърсакът в рода. Носеше очила с кръгли рамки и дрипава бейзболна шапка, която стоеше обърната наопаки върху кално кафява коса. Добавете към това избеляла синя тениска и протъркани дънки и можеше да се окаже скейтър, компютърен маниак или контрабандист.

Причината за смъртта му не беше очевидна. Без прободни рани и зеещи дупки. Без липсващи крайници или следи от гуми по лицето. Даже не изглеждаше като наркоман, така че не можех да кажа защо бе умрял на такава ранна възраст. Имайки предвид, че бебешките му черти го караха да изглежда по-млад, отколкото вероятно беше, прецених, че е бил някъде около моята възраст, когато е починал.

Той постоя, чакайки отговор. Мислех, че „Често ли идваш тук?“ е реторичен въпрос, но добре. За да не бъда сметната за някоя, която си говори сама в пълна с хора стая, отговорих като вдигнах едно рамо в половинчат жест.

За съжаление беше така. Идвах често. Това беше барът на баща ми и макар никога да не правех засади тук от страх някой, който ме познава, да не провали прикритието ми, това се оказа същият бар, който господин Тайдуел посещаваше. Поне ако се стигнеше до борба, можеше да имам някакво подкрепление. Познавах повечето от редовните клиенти и всички служители.

Мъртвият тип погледна към кухнята, изглеждайки нервен, преди да върне вниманието си към мен. Аз също погледнах натам. Видях врата.

— Т-ти си много блестяща — каза той, привличайки вниманието ми отново към себе си.

Заекваше. Малко неща бяха по-очарователни от зрял мъж с момчешки черти и заекване. Разбърках маргаритата си и си сложих фалшива усмивка. Не можех да говоря с него в стая, пълна с живи, дишащи клиенти. Особено, когато една от тях се казваше Джесика Гуин, за мой пълен ужас. Не бях виждала огненочервената й коса от гимназията, но ето я и нея, няколко стола по-встрани от мен, заобиколена от група дърдорещи големи клечки, които изглеждаха почти толкова фалшиви, колкото и циците й. Но това може би беше горчивината ми, която надигаше грозната си глава.

За съжаление насилената ми усмивка само окуражи мъртвия тип.

— Т-така е. Ти си като с-слънцето, отразяващо се в хромираната броня на шевролет от п-петдесет и седма.

Той изпъна пръсти във въздуха, за да демонстрира и сърцето ми се разтопи. Проклятие. Той беше като всички онези изгубени кученца, които без успех се опитвах да спася като малка, защото имах зла мащеха, която вярваше, че всички улични кучета имат бяс и ще се опитат да й разкъсат гърлото. Факт, който нямаше нищо общо с желанието ми да ги вкарам в къщата.

— Да — казах под нос, изпълнявайки най-добрата си имитация на вентрилоквист, — благодаря.

— Аз съм Д-дъф — каза той.

— Аз съм Чарли. — Задържах ръцете си обвити около чашата, за да не реши да се здрависаме. Малко неща изглеждаха по-странно за живия свят от зряла жена, която здрависва въздуха. Знаете ли онези деца с невидими приятели? Е, аз бях една от тях. Само дето не бях дете и приятелите ми не бяха невидими. Поне не за мен. И можех да ги видя, защото бях родена жътвар на души, което не беше толкова лошо, колкото звучи. Практически бях портал към Рая и когато някой останеше на Земята, избирайки да не премине отвъд веднага след смъртта, те можеха да преминат от другата страна през мен. Бях като огромна лампа за буболечки, само дето онова, което привличах, вече бе мъртво.