Тя го огледа, пое си дълбоко дъх, после отпи. Изчака. Замисли се. Отново отпи. Отново се замисли.
— Убиваш ме, Дребосък — казах аз.
— Харесва ми.
— Недей да звучиш толкова изненадано — казах, изсумтявайки. — Ще ми създадеш комплекси.
— Да бе да. — Тя отново отпи. Замисли се. После пак.
Почистих бъркотията си и започнах да приготвям нова поръчка, преди да погледна надолу към папката в ръката й.
— Та, какво става?
Пръстите й се стегнаха върху папката. Беше стара, ъгълчетата й бяха разръфани, но носеше петната си от кафе като шампион. Очевидно е била четена и препрочитана дузини пъти.
— Помниш ли, че ти казах, че имам няколко студени досиета, които искам да погледнеш?
Оставих поднос с питиета, които Силвия да сервира, макар че тя мразеше да я наричам така.
— Определено. Мислех, че говориш за бира — казах, дразнейки я.
— Е, това е главното от тях, което бих искала да видя разрешено. Дори не беше мой случай. Беше на баща ми и го преследваше до деня, в който умря.
— О-о, вече ме заинтригува — Отворих папката, за да й хвърля бърз поглед.
— Случай с отвличане — продължи тя — преди около тридесет години. Нищо не се връзва, от показанията на родителите, през заподозрените, та до самото дете. Случаят беше странен още от първия ден.
— Самото дете? — попитах, още по-заинтригувана. Какво ще му е странното на детето?
— Бебе на десет месеца е било взето от креватчето му, докато майката е подремвала.
Прегледах внимателно папката.
— Без снимки?
— Само това е. Един от най-странните случаи. Всички снимки на детето били откраднати.
Погледнах я подозрително.
— На мен ли го казваш — каза тя, отпивайки отново. — Нищо няма смисъл. Отначало мислели, че го е взела съседка. Тя преследвала семейството, следяла всеки техен ход, изпращала им заплашителни бележки, обвинявайки майката във вещерство, от всички странни неща.
— Вещерство? Много средновековно от нейна страна.
— Убеждаваш ме в нещо, което вече знам. Но при все това не е най-необичайната част. Още по-странни били белезите по тялото на бебето.
— Белези? — попитах, подозрение се заби в тила ми.
— Да, според лекаря на бебето има много рядък синдром, който може да се случи, когато майката е бременна с близнаци, но един от тях умре много рано по време на бременността. Оцелелият близнак абсорбира клетките на другия и в общи линии има два вида ДНК в тялото си.
— Добре, а белезите?
— Ами, когато понякога това се случи, тялото на близнака ще има бледи следи като райета по тялото си. Но се предполага, че могат да бъдат видени само при определена светлина. Не знам. Това е единственото обяснение, което успяха да дадат лекарите, с което да обяснят белезите му.
— Изглеждали са като райета? — попитах аз.
— Не съм сигурна. Баща ми каза, че са изглеждали по-скоро като татуировки.
Белите ми дробове се свиха. След всичкото това време, случаят, за който се чудех от години, със сигурност не падна в скута ми току-така. Имах друго обяснение за тези белези, такова, което включваше синът на Сатаната и карти към портите на ада, но това нямаше да го кажа на агент Карсън. Харесваше ми, че ме мисли само за малко побъркана. Пълна откачалка щеше да забие клин помежду ни, а аз ценях приятелството ни прекалено много. И фактът, че тя беше единственият ми контакт във ФБР.
Хвърлих поглед през рамо, за да се уверя, че Рейес не ни подслушва.
— Бих искала да хвърля поглед на случая. Мога ли да задържа папката за известно време?
— Ако мога да задържа това питие за известно време.
— Изцяло твое е — казах аз. — Ще искаш ли още едно?
— Нека да се уверя, че ще мога да вървя след това. Ще ти кажа. — Тя се огледа за празна маса. — Канех се да ям. Чувам само възторжени коментари за храната тук.
— Мда, не съм сигурна, че точно храната е онова, по което всички се възторгват. — Когато тя повдигна вежда въпросително, добавих: — Имаме нов готвач. Той е като супермодел на стероиди.
— Сериоооозно? — измърка тя, поглеждайки към кухнята. — Да знаеш, ФБР имат известна свобода, когато става дума за инспекции на кухни.