Опитвайки се да потисна внезапен порив на кикот, казах:
— Можеш да ядеш на бара.
— Това е така. Мога ли да ям в кухнята?
— Чарли!
Подскочих и погледнах натам, докато чичо Боб се отправяше към мен. Какво, по дяволите, бях направила пък сега?
— Защо не си в леглото? О, — каза той, забелязвайки агент Карсън, — здрасти.
— Детектив — каза тя. — Как е работата?
Той се приведе напред, сякаш споделяше тайна.
— Доста добре, ако ме разбирате какво имам предвид. — Той ме посочи с кимване и й намигна.
Тя се ухили.
— Наистина разбирам. Трябват ни още като нея.
Той ахна театрално, мятайки ръка върху сърцето си и с ужасено изражение.
— Вземете си думите обратно. Едва се оправям с нея. И като стана дума… — Той заби в мен най-страховития, най-плашещ поглед от арсенала си. Легендарният, който праща престъпниците на ръба и кара колегите му да се кикотят иззад свитите си юмруци, докато се преструват, че кашлят. Беше красиво. — Какво, по дяволите, правиш вън от леглото?
— Работя.
— Защо?
— Татко е виновен. Той дойде в апартамента ми, сграбчи ме за косата и ме довлече тук, ритаща и пищяща. — Обърнах се към мъжа, който току-що беше влязъл, за да застане до мен. — О, здрасти, татко. Тъкмо говорехме за теб.
— Леланд — каза чичо Боб, — не мисля, че Чарли трябва да работи точно сега.
— И аз това казах. Тя настоя. Каза, че е на път да полудее. Заплаши да ме прокълне, ако не й позволя.
— Не го помня точно така.
— Можеш ли да го направиш? — попита Чибо. — Можеш ли да прокълнеш някого?
Обичах този мъж.
Отправяйки му злобна усмивка, аз се върнах към работата си, забърсвайки бара. Изглеждаше ми правилно, след като ми плащаха, за да съм там.
А ето го и последният член на групата.
— Туитър! — каза Куки, сочейки ме, докато се настани до агент Карсън.
Метнах парцала си върху бара и се защитих.
— Не ми казвай какво да правя, госпожичке!
— Не, така всичките тези жени знаят за твоя мъж и къде работи той. Има си собствен хаштаг. Откачено е.
Защо това би ме изненадало, нямах представа. Той имаше цели уебсайтове посветени на него, докато беше в затвора — защо очаквах нещо по-малко, когато излезе на свобода?
— Той наистина ли има Ферари? — попита тя.
— Какво? — попитах потресено.
— Според Туитър, този мъж е фрашкан с пари. — Тя махна на останалите от бандата, докато се наместваше на бар стола.
Ферари? Очевидно трябваше да се чукаме по-малко и да говорим повече. Ако беше така, къде го държеше? Определено щях да забележа Ферари, особено ако то стоеше до Мизъри.
Чичо Боб спря да се взира в рецепционистката ми, седна от другата страна на агент Карсън и каза на татко:
— Имам нужда този твой нов готвач да ми направи начос.
— Ще платиш ли?
— Кога съм го правил? О, и открих кой е купил лудницата, за която толкова се тревожеше, тиквичке.
Тъкмо пак бях хванала отново парцала. Отново спрях да бърша бара, осъзнавайки, че с това темпо никога нямаше да бъде чист.
— И?
Той ми подаде дебел плик и вдигна вежди, сякаш вече трябваше да знам.
— Изглежда ти си го направила.
— Това е странно. Не помня да съм купувала изоставена лудница. Ще трябва да проверя банковата си сметка.
— Според това, ти си новият собственик.
Спрях, объркана, после, след бърза поредица премигвания, които не ме доведоха до никъде, отворих плика, за да открия документ с моето име на него.
— Рейес — казах аз потресена. — Трябва да е бил Рейес.
— Рейес Фароу? — Татко не знаеше за Рейес и мен и за мръсното ни минало, нито пък за още по-мръсното ни настояще. Ако знаеше, чудех се дали щеше да го наеме.
— Да, трябва да е бил Рейес. Кой друг? Знаех, че този човек има милион долара. И кара Ферари? — Погледнах към кухнята. — Но защо би го направил?
— Ами, не знам как да ти го кажа, тиквичке — каза татко, прехвърляйки тежестта си от единия на другия крак, — но Рейес Фароу купи и това място с уговорката, че офисите горе ще са твои. Чудех се за тази последна част. Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?
— Не. И какво? — Гласът ми се повиши с октава. — Продал си „Каламити“?
— Трябваше да уредим детайлите вчера, но той каза, че има болен приятел, за когото трябва да се грижи, така че ще го направим утре.