Клюкарките отново избухнаха в смях, но можех да чуя пронизителното грачене на Джесика над това на останалите. Това бе единственото, което ме влудяваше, когато бяхме приятелки. Имаше носов, пронизителен смях, който ми напомняше за сцената с намушкването от „Психо“. Но това можеше да е пожелателно мислене от моя страна.
Допуснах грешката да бъда искрена с нея през първата ни година. Тя изглежда приемаше факта, че можех да виждам духове. Но щом й казах точно каква бях, че бях жътвар на души и починалите можеха да преминат отвъд през мен, приятелството ни се разруши като стъклена къща, прорязвайки ме, докато отломките се сипеха отгоре ми. Това остави някои доста дълбоки белези. Ако знаех, че приятелството ни е толкова крехко, ако знаех, че може да бъде съсипано от простата истина, нямаше да вложа толкова много от себе си.
След това всичко свърши. Тя каза на цялото училище какво й бях казала. Каква бях. За щастие никой, включително и тя, не повярва. Но предателството режеше дълбоко. Наранена, аз си отмъстих, като се хванах с момчето на мечтите й — баскетболна звезда от най-горния клас на име Фреди Джеймс. Естествено, това не помогна по никакъв начин за възстановяване на приятелството ни. Отровните й хули се увеличиха десетократно, след като започнах да излизам с Фреди, но вече не ми пукаше. Преоткрих момчетата на изцяло ново ниво.
Сестра ми, Джема, разбра точния момент, когато това стана. Тя обвини Фреди, че е отнел девствеността ми. Но да кажеш, че Фреди Джеймс е откраднал девствеността ми, бе като да кажеш, че Хирошима са откраднали ядрената бомба от нас. Кражбата не пасваше в уравнението.
Докато Джесика и приятелките й се кикотеха, аз ги игнорирах, знаейки че безразличието ми ще ги засегне повече от всичко, което бих могла да кажа. Джесика мразеше да бъде игнорирана и това сработи. Незаинтересоваността ми направо я изяждаше жива. Грубата текстура на гняв и омраза одраска кожата ми като остри нокти. Това момиче имаше проблеми.
— Съжалявам за козируването — каза Куки на Тайдуел.
Той й направи знак да седне.
— Няма защо. Намерих го за очарователно.
Въпреки всичко, Тайдуел беше добре изглеждащ мъж и очевидно разговорлив. Сега трябваше да се притеснявам за съвсем друг възможен развой на събитията: Щеше ли Куки да се поддаде на чара му?
— Аз съм Анастасия — каза тя, а аз се опитах да не простена шумно. Обикновено псевдонимите бяха в реда на нещата в тази работа, но се намирахме в бара на баща ми. Познавахме половината хора тук, което стана очевидно, когато някой й извика.
— Здрасти, Куки! — каза един полицай извън дежурство, когато влезе и зае място на бара. — Добре изглеждаш, сладурано.
Куки примигна изненадано, после се усмихна и каза на Тайдуел:
— Но всички ме наричат Куки.
Най-доброто спасяване.
— Аз съм Дъг.
Опа, уличаващо доказателство номер едно. Изглежда Марв също харесваше псевдоними. Обърнах се, за да мога да ги виждам с периферното си зрение, и наблюдавах как се здрависват. Кук измърмори нещо за това колко й било приятно да се запознаят. Той отвърна със същото. А аз отхапах отново от кесадилята, борейки се с желанието да простена в екстаз. Сами определено се беше престарал. Трябваше обаче да се стегна. Имах работа за вършене, проклето да е.
Обърнах се към тях, изражението ми беше на пълно отегчение и щракнах няколко снимки с телефона си. Телефоните правеха шпионирането толкова по-лесно. Преструвах се, че пиша съобщение, докато се прицелвах в мишената си. Когато Тайдуел се приведе напред и сложи ръка върху тази на Куки, почти се замаях. Не бе точно снимката, която ни трябваше, но дяволски близо.
После забелязах нещо. Някаква тъмнина в погледа му, която не бях виждала преди. И колкото повече гледах Тайдуел, толкова по-малко го харесвах. Почти всичко, излизащо от устата му, беше лъжа, но имаше нещо повече от тази лъжа — нещо, което ми причиняваше дискомфорт. Напомняше ми за един от онези типове, които завъртаха главата на момичето, женеха се за нея след вихрен романс, а после я убиваха заради парите от застраховката. Беше прекалено любезен и задаваше прекалено лични въпроси. Трябваше да се поразровя малко повече за господин Марв Тайдуел.
— Какво е това? — попита Тайдуел. Гласът му бе станал твърд и емоцията, която се носеше от него, ме стресна.
— Това? — попита Куки, изведнъж вече не бе толкова уверена.
Беше видял микрофона, който скрих в гънките на шала й. Гадост. Преди да успея да сляза от стола си, той се пресегна и го изтръгна, повличайки я напред докато го правеше.