Ако в ада имаше специално място за лъжци, щях да отида точно там.
Погледнах назад, за да се уверя, че Рейес и Тафт не бяха започнали Трета световна война, само за да видя как чичо Боб влиза в помещението. Яката на ризата му бе разкопчана, вратовръзката разхлабена, а веждите му бяха извити от любопитство.
Той тръгна към мен, после зърна ченгето, което беше приковало Куки към масата — същото ченге, което по-рано я бе нарекло „сладурана“ — и изрева:
— Боже милостиви, Смит, пусни я!
Той го направи, изтупвайки извинително Куки, но в своя защита каза:
— Тя имаше пистолет. Той гръмна, когато този мъж се хвърли към нея.
— Само защото той ме атакува — каза Куки, сочейки към Тайдуел, който все още се бореше под тежестта на едното ченге. — Кретен.
Чичо Боб беше повече от притеснен. Гневът бушуваше в него като горски пожар и можех само да си представя какво щеше да си помисли, когато разбереше, че бях използвала Куки за работа, в която едва не ме бяха простреляли. Може би щях да му спестя тази част.
— Има ли някой ранен? — попита чичо Боб и всички се огледаха. Някои от клиентите се отупаха, за да проверят повторно. После всички поклатиха глави в унисон.
Тафт проговори зад мен.
— Засега ще оставя настрана този малък инцидент — каза той на Рейес. После пристъпи още по-близо до него. — Но ако някога…
— Тафт!
Тъй като и така бяхме малко изнервени, всички в бара подскочиха, когато чичо Боб извика на колегата си. Включително Тафт. Чичо Боб заобиколи един паднал стол и улови Тафт за ръката, за да го издърпа настрани от Рейес. Той не знаеше какъв точно бе Рейес, но знаеше достатъчно, за да стои далеч от него, освен ако няма друг избор.
— Защо не започнеш да разпитваш наоколо, да видиш дали има някакъв читав свидетел на случилото се?
Неохотно, Тафт кимна и се отдръпна, за да разпита групичка, свряна в сепарето в ъгъла. Изглеждаха ужасени.
Отвън прозвучаха сирени и изведнъж барът се напълни с полицаи. Потърках лице с върховете на пръстите си. Баща ми щеше да ме убие. Това беше много зле за бизнеса.
— А ти! — Чичо Боб, или Чибо, както беше известен в някои форуми за възрастни благодарение на мен, ме посочи и каза: — Дори не си помисляй да си тръгваш.
Посочих към себе си.
— Аз? Нищо не съм направила. Куки го започна.
Куки ахна.
Чибо ме стрелна с буреносен поглед.
Тафт хвърли поглед през рамо и поклати глава.
А Рейес се облегна на бара, кръстоса ръце на гърдите си и ме загледа изпод безумно дългите си мигли. Мъжете и техните проклети мигли. Толкова беше нечестно. Също като прекалено високите цени на дизайнерските обувки. Или световния глад.
Пристъпих до него, цупейки се като хлапе, което са изпратили да стои в ъгъла, и се облегнах на бара. Не беше за да се опитам да бъда близо до Куки. Тя беше заобиколена от напомпани с адреналин старши полицаи. Лицето ми щеше да целуне пода, преди да успея да кажа „Хей, Кук. Как беше?“
Напипах магнетофона, който носех в джоба си, и забелязах, че Дъф беше изчезнал. Не че можех да го виня. Все пак някой отплеснал се куршум можеше да го нарани. Възможно най-равнодушно, хванах ръката на Рейес и я отворих. Той ми позволи, следейки внимателно всяко мое движение. Ожулване, което беше отчасти рана и отчасти изгорено бележеше дланта и пръстите му. Куршумът бе продължил хода си, след като времето се бе възстановило. Така трябваше. Такава енергия не изчезва само защото на мен ми се иска и макар че Рейес оздравяваше бързо, той не беше брониран.
— Рейес, толкова съжалявам — казах свивайки се, за да скрия лицето си. Напоследък му причинявах толкова много болка, че петдесеткалибров куршум в гърдите не беше най-малкото. Петдесеткалибров куршум, който беше предназначен за мен.
— Колко съжаляваш? — попита той и гласът му изведнъж прозвуча дрезгаво.
Пуснах ръката му и прочистих гърлото си. Въпреки всичко, Рейес все още беше основният ми заподозрян в случай с палеж. Трябваше да го помня.
— Какво правиш тук всъщност?
Той отново прибра ръката си до гърдите.
— Просто минавах. Видях суматохата и се досетих, че си замесена.
— Хей, държах нещата под контрол.
— Видях… Искаш ли да си вървя?
Исках, но само защото присъствието му караше всяка молекула в тялото ми да трепери. И не исках, но само защото да го имам тук бе като да се топля на слънчева светлина. Наистина секси слънце, което не беше толкова жълто, колкото тъмно, страстно бронзово. Но пак имах работа за вършене. И много за обясняване.