— Не можеш да си тръгнеш сега. Има действащо разследване, ако си забравил.
— Не те попитах това.
Гледах как чичо Боб помага на Куки да седне на един стол.
— Да.
— Тогава го кажи.
Вирнах брадичка, заемайки предизвикателна поза заради него.
— Искам да си вървиш.
Бавна усмивка се разпростря по лицето му. Той се приближи и се наведе, за да прошепне в ухото ми:
— Трябва да го мислиш.
Затворих очи, опитвайки се да спра прилива на похот, който се изливаше между краката ми. Взаимоотношенията ни доста приличаха на бельо в сушилня, без кърпа за контрол на статичното електричество. В една минута се носехме през живота, весели и безгрижни. В следващата минута бяхме свързани в чатала.
Разтърсена, казах:
— Все още ми дължиш един милион долара. — Бях му представила сметката за това, че доказах невинността му и го освободих от затвора. Още не беше платил. Не можех да си представя защо.
— Мда, надявах се, че може да се договорим за това. Лихвата е убийствена. По колко начисляваш?
— Триста осемдесет и седем процента.
— Това етично ли е?
— Толкова етично, колкото да се срещам със сина на Сатаната.
Огледах все още присъстващите в бара клиенти, малко изненадана да открия, че Джесика и компанията й са още тук. После осъзнах защо. Очите й бяха залепени за чатала на Рейес. Приятелките й бяха малко по-дискретни, но докато оглеждаха всяка чувствена сянка между мускулите на Рейес, израженията им варираха между възхита и сурова похот.
Раздразнена против волята си, казах:
— Имаш фен клуб. Нямах представа.
Напълно незаинтересован, той ме игнорира и попита:
— Срещаме ли се?
Погледнах го изненадана. Не го казах в този смисъл. Той ми беше дал ключ за апартамента си, когато се премести в съседство. Още не го бях използвала. Не бях сигурна дали съм изплашена или направо ужасена. Той все още беше главният ми заподозрян в случай с палеж. Трябваше да го помня. И все още се възстановяваше от огнестрелна рана, която получи заради мен. И бе израснал с толкова жестоко чудовище, че нямаше как да се обясни. И бе отишъл в затвора за убийство — действие, което не беше извършил, след като Ърл Уолкър все още беше жив, — защото го бях предала.
Първият път, когато зърнах Рейес Фароу, той беше редовно пребиван до безпаметност от Уолкър, когато беше на деветнадесет. Не се бях обадила в полицията — по негово желание, да, но трябваше да го направя въпреки това. Най-малкото трябваше да кажа на татко, който беше ченге по него време. Дали щеше да се промени животът на Рейес? Каква част от страданията си щеше да избегне?
Също като мен, Рейес можеше да усеща емоциите. Можеше да усети гнева, който се носеше от хората. Страх. Съмнение. Симпатия. Със сигурност усещаше моята. Осъзнах грешката си, когато изражението му се стана по-твърдо.
Той раздразнено прокара палец по устата си.
— Това в очите ти със сигурност не е съжаление.
Чух някой да вика, преди да успея да отговоря.
— Ти! — каза мъжки глас.
Погледнахме надясно и видяхме униформен полицай, който викаше с жест Рейес, а Тафт стоеше до него.
Рейес въздъхна и усетих как раздразнението му намаля. Той отново се наведе, устата му бе до ухото ми, а дъхът му топъл срещу бузата ми.
— Използвай ключа, Дъч.
Мисълта да използвам ключа за апартамента му, който ми бе дал, предизвика електрически заряд по гръбнака ми.
Той също го усети. С тихо ръмжене, излизащо от гърлото му, се обърна и тръгна към полицая. Но и аз усетих нещо. Горещината от злобния поглед на Джесика, докато ревността я поглъщаше. Обикновено в такава ситуация бих се изкикотила като ученичка, но не можех да го направя точно сега. Това ръмжене ме заля като хладна вода причинявайки още едно трептене в корема ми и трябваше да си напомня да напълня дробовете си с въздух, преди да посинея. Синьото не беше най-подходящият за мен цвят.
Когато се отвори място до Куки, забързах към нея. В целия хаос, тя някак си бе успяла да отнесе лакът в лицето. Щеше с дни да се разкарва с насинено око. И нямаше да млъкне. Опитах се да се почувствам зле, но все още бях малко шокирана. Това ми причиняваше Рейес.