Тери Пратчет
Петият слон
Бележка на автора
Много съм признателен на Питър Блийкли, който ми помогна с джуджешката опера „Кървав топор и Железен млат“. Звучеше значително по-хубаво в неговата версия (и несъмнено имаше доста повече песни за злато).
Казват, че светът е плосък и се подпира върху гърбовете на четири слона, които пък са стъпили върху гигантска костенурка.
Казват, че понеже тези слонове са великански твари, имат кости от камък и желязо, както и нерви от злато за по-добра проводимост на големи разстояния.1
Казват, че петият слон прелетял с писъци и тръбене в атмосферата на младия свят преди не знам си колко години и се приземил с достатъчна сила, за да сцепи континенти и да издигне нови планини.
Не е имало очевидци на падането му, а това поражда интересен философски въпрос: ако вбесен слон, тежащ милиони тонове, се стовари от небето и няма кой да го чуе, дали той — поне от философска гледна точка — издава някакъв звук?
И щом е нямало кой да го види, падал ли е изобщо?
С други думи — да не е само приказчица, предназначена за детски уши, с която се обясняват някои по-особени природни явления?
Джуджетата, които поначало са измислили легендата, ровят по-надълбоко от останалите народи. Те твърдят, че в преданието имало зрънце истина.
На подходящо място от планината Овнерог в ясен ден човек би могъл да огледа надалеч равнините. В летните жеги щеше да преброи стълбовете прахоляк от волски каруци, тътрещи се с максималната си скорост от три километра в час. Всеки чифт добичета теглеше по две коли с по четири тона товар във всяка. Така разните неща стигаха там, закъдето бяха изпратени, след немалко време, затова пък сигурно и по много наведнъж. Към градовете около Кръглото море пренасяха суровини и понякога хора, тръгнали да си търсят късмета или поне някоя и друга шепа диаманти.
Към планините се връщаха с готови изделия, екзотични рядкости от задокеански земи и хора, сдобили се с благоразумие и някой и друг белег.
Между каруците обикновено имаше по един ден път. Превръщаха пейзажа в разгърната машина на времето. В ясните дни се виждаше чак до миналия вторник.
В далечината мигаха хелиографи, разпращаха напред и назад съобщения за появата на бандити, за наличните товари и за най-добрите местенца, където поднасят двоен омлет, тройна порция пържени картофки и пържола, чиито краища висят от ръбовете на чинията.
Много хора се возеха на каруците. Беше евтино, спестяваше ходенето и накрая все пак достигаха целта си.
Случваше се някои да пътуват безплатно.
Един от коларите си имаше проблеми с воловете. Плашеха се от нещо. Очакваше да са настръхнали в планините, където всевъзможни диви зверове смятаха добичетата за пътуваща вечеря, но тук нямаше нищо по-опасно от зелеви поля.
Зад него в тясната пролука между наредените греди някой спеше.
Поредният ден в Анкх-Морпорк…
Сержант Колън едва се крепеше на неустойчивата стълба в края на Бронзовия мост — една от най-оживените пътни артерии на града. Стискаше с едната си ръка дълъг прът, върху който се мъдреше кутия, а в другата държеше саморъчно направен албум за снимки пред прореза на кутията.
— А това е друг вид талига — натърти той. — Схвана ли?
— Ъхъ — потвърди тихичко гласче от кутията.
— Добре-е — остана доволен сержантът. Прибра албумчето и посочи към средата на моста. — Сега… Виждаш ли ги тия два белега, дето ги направихме с боя по калдъръма?
— Ъхъ.
— И за какво са те?
— Ако колата мине между тях за по-малко от минута, значи върви твърде бързо — повтори наизуст гласчето.
— Справяш се. И тогава?…
— Рисувам картинка.
— Като внимаваш да се виждат?…
— Лицето на коларя или номерът на колата.
— А нощем?
— Използвам саламандъра да си светна.
— Браво на тебе, Родни. Някой от нас ще идва всеки ден да прибира снимките. Имаш ли си всичко, дето ти трябва?
— Ъхъ.
— К’во става, бе, сержант?
Колън сведе поглед към огромното загоряло лице и се усмихна.
— Здрасти, Всичко — изрече, спускайки се полека по стълбата. — Туй, дето го гледаш, господин Джолсън, е съвременната Стража, каквато ще бъде и през следващия мил… милениниум. Ако някой, значи, мине оттука твърде бързо, още на другата заран лорд Ветинари ще му гледа физиономията на снимка. Щото иконографите не лъжат.
— Вярно си е, Фред. Много са тъпички да лъжат.
— А на негово превъзходителство му е писнало колите да профучават по моста и ни рече да сторим нещо по въпроса. Да знаеш, вече съм началник на транспортния контрол.
1
Но не камък и желязо в мъртвата им форма, каквито са сега, а живи. Джуджетата са твърде изобретателни в митовете си за минералите.