Навън задрънчаха хамути, трополяха колелата на карета. Ваймс си отдъхна. Да види Керът загубил хладнокръвието си означаваше да изпита потреса на почти немислимото.
— Е, ще трябва да потеглим без нея — реши Командирът на Стражата. — Капитане, искам да ме осведомяваш за всичко. Фалшива Пита, изчезнала седмица-две преди тържествената коронация на джуджешкия крал… Като гледам, голям товар може да ми се стовари на раменете. А, да, оповести, че искам да научавам всичко около убийството на Сонки. Такива загадки хич не ги обичам. Сигналните кули вече стигат чак до Юбервалд, нали?
Керът грейна.
— Чудесно е, сър, не сте ли съгласен? Уверяват ни, че след няколко месеца ще можем да изпращаме съобщения от Анкх-Морпорк до Генуа само за един ден!
— Да, голяма работа. Питам се обаче дали дотогава ще имаме да си кажем нещо смислено.
Лорд Ветинари стоеше пред прозореца и се взираше в семафорната кула отвъд реката. Осемте грамадни щори примигваха в бясно темпо — черно, бяло, бяло, черно, черно, бяло…
Информацията се носеше във въздуха. На трийсетина километра зад гърба му някой гледаше през телескопа в кулата на Сто Лат и бълваше поток от числа.
Патрицият си мислеше колко бързо ни връхлита бъдещето.
Открай време се отнасяше недоверчиво към описанието на Времето като вечно течащ ручей. Опитът му подсказваше, че то се движи по-скоро като камъните… Приплъзва се, притиска, трупа напор под земята, а после с един тласък, от който подскачат чашите на рафтовете, цяла нива с репи загадъчно се е озовала два метра встрани от предишното си място.
Семафорите за предаване на съобщения съществуваха от векове, пък и всички знаеха, че знанието е ценно, както и че износът на стоки е начин да печелиш пари. После някой изведнъж се сети колко пари може да спечели, ако днешните новини от Анкх-Морпорк стигнат до утре в Генуа. А един изобретателен младеж от Улицата на хитроумните занаятчии прояви прекомерна находчивост.
Знание, информация, власт, думи… летящи във въздуха, невидими…
Внезапно светът започна да танцува върху подвижни пясъци.
Печелеше най-пъргавият.
Лорд Ветинари се извърна, взе някакви книжа от едно чекмедже на бюрото си, застана пред стената, натисна определено място и се шмугна бързо през ниския отвор зад безшумно отворилата се врата.
Озова се в коридор, осветен сякаш назаем от прозорци високо под покрива и настлан с малки каменни квадратчета. Патрицият пристъпи напред, поколеба се, смънка: „Не, днес е вторник“, и насочи крака си към плочка, която по нищо не се отличаваше от съседните8.
Ако някой го слушаше как върви по коридори и стълби, щеше да дочуе промърморени откъслечни фрази, например „… луната е във втора четвърт…“ и „… още не е минало пладне…“. Особено внимателният слушател би могъл да долови също слабичко жужене и потракване зад стените.
А пък слушателят, който страда от параноя, сигурно щеше да се замисли, че не на всичко изречено от лорд Ветинари — дори да е насаме — трябва да се разчита, особено ако животът ти зависи от това.
Накрая Патрицият стигна до някаква врата и я отключи.
Влезе в просторна таванска стая, изненадващо проветрива, ярко осветена и жизнерадостна от слънчевите лъчи, проникващи през прозорците в наклонения покрив. Наглед беше кръстоска между работилница и склад. Под тавана висяха няколко птичи скелета, имаше и други кости по работни маси наред с повече телени намотки, метални пружини, кутии боя и разни инструменти — вероятно до един уникални, — отколкото човек можеше да види събрани накуп на друго място. Само тясното легло, натикано между нещо като тъкачен стан с криле и внушителна бронзова статуя, подсказваше наличието на обитател. Човекът явно се интересуваше ненаситно от всичко на този свят.
Вниманието на лорд Ветинари обаче беше привлечено от устройство, което се мъдреше самотно върху масата насред стаята. Приличаше на купчина от медни топки. Изпод няколко нитове кротко съскаше пара, понякога се чуваше „блуп“…
— Ваша светлост!
Ветинари се озърна. Иззад преобърната тежка скамейка му махаше трескаво нечия ръка.
Нещо му подсказа да погледне нагоре. По тавана над масата бе полепнало кафяво вещество, висящо на странни сталактити.
Блуп…
С учудваща бързина Патрицият се потули зад скамейката. Леонард Куирмски му се усмихна изпод самоделната предпазна каска.